Но си бяха отишли. Слава на Джад, бяха си отишли. Само един беше останал. Някаква жена От един прозорец викаше за стража.
— Святи Джад! — прошепна синът на Воносус. — Скорций… Заклевам се… Представа нямах…
— Знам. Помислил си… просто така, убивам някого си. — Беше безотговорно да му е толкова смешно, но случилото се беше повече от нелепо. Да умре така?
— Не. Не съм! Искам да кажа…
Моментът наистина не бе подходящ за ирония.
— Хайде, изправи ме, преди да е дошъл някой.
— Можеш ли… можеш ли да вървиш?
— Разбира се, че мога. — Лъжа, най-вероятно.
— Ще те заведа в къщата на баща ми — каза момчето. Доста храбро. Колесничарят можеше да се досети какви последствия го чакат, след като се появи на прага с ранен човек.
„Затворил се е с жена си и сина си“.
Изведнъж нещо му стана напълно ясно. Ето защо бяха заедно през нощта. И още нещо му светна и веселото му настроение се изпари съвсем.
— Не във вашата къща. Святи Джад, не!
Нямаше да се появи на вратата на Тенаида точно сега, ранен от привърженици, след като е слязъл от спалнята на Шайрин от Зелените. Потръпна само като си представи лицето й, като чуе това. Не от гневната физиономия, която щеше да предизвика: от липсата й. От върналата се отчуждена, насмешлива хладина.
— Но ти имаш нужда от лекар. Ранен си. А баща ми може да го запази в…
— Не във вашия дом.
— Тогава къде? О! Палатата на Сините… Можем да…
Добра идея, но…
— Няма да помогне. Лекарят ни днес беше на сватбеното празненство и ще е пиян до несвяст. А и там има много хора. Това трябва да остане в тайна. Заради… честта на дамата. Сега млъкни и ме остави да…
— Почакайте! Знам! Басанидът! — възкликна Клеандър.
Виж, това наистина беше добра идея.
И доведе до това, че двамата докретаха до малката къща на Боносус при тройните стени след мъчително вървене през града. По пътя отново се натъкнаха на огромната черна носилка. Скорций видя как спря, сигурен беше, че някой отвътре ги наблюдава, без изобщо да им предложи помощ. Нещо го накара да потръпне — не можеше да определи какво.
Беше загубил доста кръв. Всяка стъпка с левия крак сякаш натискаше счупените от ритника ребра навътре и той едва се сдържаше да не изохка. Отказал бе на момчето да потърси помощ от някоя таверна. Никой не биваше да научи за това. През последната част от пътя Клеандър почти го носеше. Беше уплашен и уморен, но го доведе все пак.
— Благодаря ти, момче — успя да промълви Скорций, когато икономът, по нощница и с нелепо щръкнала сива коса, отвори вратата. Държеше свещ. — Добре се справи. Кажи на баща си. На никой друг!
Надяваше се да е съвсем ясно. Видя басанида зад иконома и махна извинително с ръка. За миг си помисли, че ако вместо лекаря от Изтока сега тук беше Плавт Боносус, всичко това нямаше да се случи. А после съвсем му притъмня.
Тя е будна, в своята стая със златната роза, изваяна за нея преди толкова години. Знае, че тази нощ той ще дойде при нея. Гледа розата всъщност, мисли си за крехката преходност на тленността. Чува отварянето на вратата, познатите стъпки, гласа — винаги с нея.
— Сърдита си ми, знам.
Тя поклаща глава.
— Уплашена от това, което предстои, малко. Не и сърдита, господарю мой.
Налива му вино, смесва го с вода. Отива до него. Седнал е край огъня. Той взима бокала, хваща ръката й, целува дланта. Държи се спокойно, отпуснато, ала тя го познава добре, по-добре от всички живи, които е познавала, и долавя признаците на възбуда.
— Най-сетне полза от това, че накарахме да следят кралицата.
Той кимва.
— Умна е, нали? Разбра, че не бяхме изненадани.
— Забелязах го. Мислиш ли, че ще е трудно с нея?
Той вдига очи към нея, усмихва се.
— Навярно.
Намекът, разбира се, е, че това няма никакво значение. Той знае какво да прави и как да накара други да го направят. Никой от тях няма да научи всички подробности, дори неговата императрица. Със сигурност не и Леонт, който ще води завоевателната армия. Изведнъж тя се зачудва колко ли мъже ще изпрати съпругът й, нещо й хрумва. Пропъжда тази мисъл, но тя се връща натрапчиво: Валерий е достатъчно умен, за да е предпазлив. Дори и с най-доверените си приятели.
Тя също не му казва, че е била предупредена, че стратегът ще доведе Гизел в двореца. Вътрешно Аликсана е убедена: съпругът й знае, че тя следи Леонт и жена му вече от много време, но това е едно от нещата, които не обсъждат. Едно от многото средства в партньорството им.
Повечето пъти.
Признаците отдавна бяха налице — никой не можеше да твърди, че е бил съвсем изненадан, — но без предупреждение или някакъв съвет императорът току-що бе заявил намерението си да тръгне тази пролет на война. Бяха във война през по-голямата част от управлението му — на изток, на север, на югоизток, далече в Мажритските пустини. Това беше друго. Беше Батиара. Родиас. Сърцето на старата империя. Откъснато и изгубено след това, далече отвъд широкото море.