— Сигурен ли си? — пита го тя.
Той поклаща глава.
— За последствията? Разбира се, че не. Никой смъртен не може да претендира, че знае неизвестното, което може да дойде — отвръща тихо съпругът й, без да пуска ръката й. — Живеем, примирени с тази несигурност. — Вдига очи към нея. — Все пак си ми сърдита. За това, че не ти го казах.
Тя отново поклаща глава.
— Как бих могла? — Казва го искрено. — Ти винаги си го искал, аз винаги съм ти казвала, че според мен не би могло да стане. Гледаш другояче на нещата и си по-мъдър от всички.
Той я поглежда с ведрите си сиви очи.
— И аз правя грешки, любов моя. Тази може да се окаже една от тях. Но трябва да го опитам и моментът е точно този — с подкупената за да си трае Басания, с хаоса на запад и младата кралица — тук, при нас. Изглежда прекалено… логично.
Умът му работи така. Отчасти.
Отчасти. Тя си поема дъх и промълвява:
— Щеше ли да ти се налага да го правиш, ако имахме син?
Сърцето й бие учестено. Това вече почти никога не се случва. Гледа го. Вижда мигновеното му стъписване и веднага — онова, което идва на мястото му. Умът му работи ангажирано, хладно, без да трепне.
Отвръща й, след дълго мълчание:
— Неочакван въпрос.
— Знам. Хрумна ми, докато те чаках. — Не съвсем вярно. Хрумнало й беше много отдавна.
— Мислиш, ако имахме, че заради риска…
Тя кимва.
— Ако имаше наследник. Някой, на когото да оставиш това. — Без жест. Никой жест не можеше да го обхване. Това. Империя. Завещание за векове.
Той въздъхва. Все още не е пуснал ръката й. Казва — тихо, с поглед този път вперен в пламъците на огъня.
— Може би е така, обич моя. Не знам.
Признание. От неговата уста. Без синове, без никой, който да дойде след тях, да наследи трона, да запали свещите в годишнината от тяхната смърт. Стара болка оживява в сърцето й.
Той добавя, все така тихо:
— Има неща, които винаги съм искал. Искам да оставя след себе си Родиас възстановен, новия Храм и купола и… може би някакъв спомен за това какви сме били, ти и аз.
— Три неща. — Нищо по-умно не може да измисли точно сега. Хрумва й, че ще заплаче, ако не внимава. Една императрица не може да плаче.
— Три неща — повтаря той. — Преди да свърши, както свършва винаги.
„Слез от престола — говореха, че изричал глас, щом всичко свърши за някой от помазаниците на Джад. — Богът на императорите те чака“.
Никой не можеше да каже колко е вярно, дали наистина се изричат и чуват тези думи. Божият свят бе сътворен така, че мъжете и жените живееха като в сънна мъгла, на смътна и треперлива светлина, в пълно неведение за онова, което предстои.
— Още вино? — пита тя.
Той я поглежда, кимва, пуска ръката й. Тя взима бокала, пълни го, подава му го. От сребро е, в сребърен обков, с рубини по него.
— Съжалявам — казва й той. — Съжалявам, моя любов.
Дори не е сигурен защо го казва, но го усеща в себе си: нещо на лицето й, нещо, витаещо като птица във въздуха на тази прелестна стая. Птица без глас, омагьосана и невидима. Но я има все пак.
Недалече от тази дворцова стая, където птици не пеят, един мъж е високо във въздуха, като птица, труди се на скеле под един купол. Външността на купола е мед, блести под луната и звездите. Вътрешността е негова.
Тук в Храма има светлина, винаги има, по заповед на императора. Тази нощ майсторът на мозайки е слугувал като чирака си, сам е смесил варта за подложката, сам я е качил по стълбата. Не много, тази нощ няма да покрие голяма повърхност. Няма да направи много. Само лика на своята жена, мъртва вече от близо две години.
Никой не го наблюдава. На входа има стражи както винаги, а един дребничък мъж с буйна, вечно разрошена коса спи някъде сред това огромно пространство от греещи светилници и сенки, но Криспин работи в тишина, сам, колкото може да бъде сам човек в Сарантион.
Ако някой все пак го наблюдаваше и знаеше какво сътворява, щеше да му е нужно истинско разбиране за занаята му (за всички такива занаяти всъщност), за да не заключи, че този мъж е корав, студен, безразличен и е бил такъв към жената, която така ясно пресъздава, досущ като жива. Очите му са бистри, ръцете му не трепват, придирчиво подбират тесерите в подносите пред него. Изражението му е сдържано, съсредоточено; той просто избира вярното късче стъкло или камък, нищо повече.