Нищо повече? Сърцето често не може да каже, но ръката и окото — стига да са достатъчно крепки и достатъчно умели — могат да изваят прозорец за бъдните. Някой ще погледне нагоре един ден, когато всички спящи в тази нощ в Сарантион ще са отдавна покойници, и ще разбере, че тази жена е била красива и много, много обичана от мъжа, която я е поставил горе, тъй както за древните богове на Тракезия казват, че поставяли смъртните си любови в небето. Като звезди.
Най-сетне утрото идва. Утрото винаги идва. Винаги има загуби в нощта: цената, плащана за светлината.
II
ДЕВЕТИЯТ КОЛЕСНИЧАР
7
Винаги има мъже и жени, които сънуват в тъмното. Повечето нощни видения се разсейват на разсъмване или преди това, ако са измъчили спящия и са го събудили. Сънищата са копнеж или предупреждение, или пророчество. Дарове или проклятия от сили благосклонни или злонамерени, защото всички знаят — в каквато и вяра да са се родили, — че смъртните споделят света с непонятни за тях сили.
В града и из провинциите имаше мнозина, чийто занаят бе да казват на обезпокоените от видения какво може да означават те. Някои от тях — не много — гледаха на определени видове сън като на действителни спомени от свят, различен от този, в който сънуващият и слушащият се е родил, за да живее и да умре, но според повечето вери това беше черна ерес.
В онази година, когато зимата премина в пролет, твърде много хора бяха споходени от сънища, които щяха да запомнят.
Безлунна нощ, късно зиме. В Аммуз, далече на юг, в един оазис, където се събираха керванните пътища, недалече от мястото, определено от някои за граница със Сория — сякаш местещите се от ветровете пясъци знаеха тези неща, — един мъж, вожд на своето племе, търговец, се пробуди в шатрата си, облече се и излезе в тъмното.
Мина покрай шатрите, където спяха жените и децата му, и братята му, и техните жени и деца, и излезе, все още полусънен, но някак странно обезпокоен, на самия край на оазиса, където сетната зеленина отстъпваше на безкрайните пясъци.
Застана под небесния свод. Под толкова много звезди. Невъзможно бе умът да побере безбройната им чет в небето, високо над хора и свят. Сърцето му, по непонятна за него причина, се беше разтупкало. Само допреди няколко мига беше потънал в дълбок сън. И все още не можеше да проумее как и защо се е озовал тук. Сън. Беше го споходил сън.
Отново погледна нагоре. Беше тиха нощ, щедра, идваше пролетта. Лятото след нея: изгарящото, убийствено слънце, водата — копнеж и молитва. Лек вятър прошумя и понесе песъчинки, прохладен и живителен на лицето му. Чуваше зад себе си камилите и козите, и конете. Стадата му бяха големи: беше облагодетелстван от съдбата човек.
Обърна се и видя застаналото наблизо момче, едно от пастирчетата на камили. На пост, защото безлунните нощи бяха опасни. Казваше се Тариф. Име, което щеше да се помни, да се пази в хрониките на неродени още поколения — заради последвалите разменени думи.
Търговецът си пое дъх, оправи гънките на белите си роби. После махна на момчето да се приближи и му заръча да намери брат му Мусафа в шатрата му. Да го събуди, с извинения, и да му предаде заръката по изгрев-слънце да поеме властта и отговорността за хората им. И че му е заръчано, особено настойчиво, в името на баща им, да се грижи за добруването на жените и децата на липсващия му брат.
— Къде отивате, господарю? — попита Тариф и стана безсмъртен с тези три думи. Сто хиляди деца в идните години щяха да носят името му.
— В пясъците — отвърна мъжът, чието име беше Ашар ибн Ашар. — Може да ме няма дълго.
Докосна момчето по челото и после обърна гръб — на него, на палмите, на нощните цветя и водата, на шатрите, животните и вещите на своите хора, и тръгна сам под звездите.
Толкова са много, помисли си отново.
Как бе възможно да са толкова много? Какво можеше да означава това, че има толкова много звезди? Сърцето му беше пълно с тях като кратуна с вода. Изпита желание дори да се помоли, но нещо го спря. Вместо това реши да замлъкне: да се разтвори за всичко около себе си и над себе си, без да му се натрапва. Хвана една от гънките на одеждите си и както вървеше, я вдигна пред устата си.
Нямаше го много дълго, отписали го бяха, смятаха го за мъртъв, но той се върна при хората си. Много се бе променил.
Както скоро щеше да се промени и светът.
Третия път, когато Шаски избяга от дома си същата зима, го намериха на пътя западно от Керакек. Вървеше бавно, но изпълнен с решимост и помъкнал твърде тежка за него пътна торба.