Патрулиращият войник от крепостта, който го върна, предложи на смях да натупа детето, както се полага, след като явно му липсвала здрава родителска ръка.
Двете жени, разстроени и смутени, припряно отказаха, но се съгласиха, че си трябва сериозен бой. Да го направи веднъж беше момчешко приключение, но три пъти си беше съвсем друго. Увериха войника, че ще се оправят сами, и отново се извиниха за неприятностите, които му било причинило момчето.
Никаква неприятност не е, отвърна мъжът, и то най-искрено. Беше зима, откупеният мир бе усмирил дългата граница от Аммуз та чак до Москав в мразовития север. Гарнизонът в Керакек умираше от скука. Пиенето и заровете можеха само да предизвикат насмешка у човек, забутан в толкова безнадеждно отдалечено от света място. Не им разрешаваха дори да излизат навън, за да погнат номади и да си намерят някоя женичка в становете им.
Пустинните хора бяха важни за Басания, набиваха им го в главите непрекъснато и съвсем ясно. Нещо повече, май бяха по-важни и от самите войници. Заплатите пак закъсняваха.
По-младата от двете жени беше тъмноока и доста хубавичка, макар и поразстроена в момента. Мъжът им беше заминал някъде. На войника му се стори съвсем разумно да помисли пак да ги навести скоро. Просто за да се увери, че всичко е наред. Можеше да донесе някоя играчка за момчето. Човек ги научава тези номера с младите майки.
Шаски, застанал между двете си майки зад оградата около малкия двор, гледаше мъжа на коня сърдито. Докато го връщаше вкъщи, войникът на смях го беше хванал за глезените и го държа с главата надолу, докато кръвта не нахлу в главата му и Шаски не каза къде е къщата му. Сега го подканиха да благодари и той го направи, все така сърдито. Войникът си тръгна, макар и не преди да се усмихне на майка му Джарита по начин, който не му хареса.
Когато след това майките му го заразпитваха — разпит, включващ почти бой и много сълзи — техни, не негови — той просто повтаряше онова, което им беше казвал предишните два пъти: искаше баща си. Бяха го споходили сънища. Баща му имаше нужда от тях. Трябваше да отидат при баща му.
— Имаш ли си представа колко е далече? — вресна майка му Катюн и отново го раздруса за раменете. Това всъщност бе най-неприятната част: обикновено тя беше много спокойна. Никак не му харесваше, когато е ядосана. А и въпросът беше труден. Наистина не знаеше колко далече е баща му.
— Взех дрехи — отвърна той и посочи торбата на пода. — И втория топъл елек, дето ми уши. И ябълки. И ножа си, ако срещна някой лош.
— Перун да ни пази дано! — възкликна майка му Джарита. Бършеше очите си — Какво да правим? Момчето няма и осем години.
На Шаски изобщо не му беше ясно какво общо имат годините му.
Майка му Катюн коленичи на килима пред него и хвана ръцете му.
— Шаски, скъпи мой, мъничкият ми, чуй ме. Много, много далече е. Нямаме си летящи същества, които да ни пренесат дотам, нямаме заклинания или магия, нямаме нищо, което да ни отнесе.
— Можем да вървим пеша.
— Не можем, Шаски, не и в този свят. — Не пускаше ръцете му. — Сега не трябваме на баща ти. Той помага на Царя на царете в едно място на запад. — На лято ще се срещне с нас в Кабад. Тогава ще го видиш.
Те не разбираха. Странно как големи хора не успяваха да разберат някои неща, въпреки че уж трябваше да знаят повече от децата и непрекъснато ти го повтаряха.
Отвърна й:
— Лятото е твърде далече и не трябва да ходим в Кабад. Това трябва да кажа на татко. И като е толкова далече за ходене пеш, нека вземем коне. Или мулета. Татко тръгна с муле. И аз мога да яздя. Всички можем. Можем да се редуваме да държим бебето.
— Да държим бебето? — възкликна майка му Джарита. — В името на святата Богиня, искаш всички да я направим тази лудост?
Шаски я погледна.
— Казах го вече. Преди.
Майки! Слушаха ли изобщо? Нима си мислеха, че иска да го направи сам? Та той дори нямаше представа къде отива. Знаеше само, че баща му беше тръгнал по пътя на запад, тъй че и той беше тръгнал натам, а мястото, където бе отишъл баща му, се казваше Сарантум или нещо такова, и беше далече. Всички непрекъснато го казваха. Разбрал беше, че може и да не стигне там до стъмване, ако върви сам, а и вече не харесваше тъмното, когато идваха сънищата.
Последва тишина. Майка му Джарита бавно доизтри сълзите си. Майка му Катюн го гледаше някак особено. Най-сетне пусна ръцете му и попита:
— Шаски. Кажи ми, защо не трябва да отиваме в Кабад?
Никога досега не го беше питала за това.