Това, което разбра, след като обясни на майките си за сънищата и как чувства определени неща, беше, че други хора не го могат. Объркваше го, че поривът да тръгне, а и онова, другото чувство — за черния облак, надвисващ всеки път, щом споменат името Кабад — не е нещо, което двете му майки споделят или дори разбират.
Плашеше ги, разбра Шаски, а това на свой ред плашеше него. Затова, като видя вкаменените им лица, щом спря да говори, най-сетне се разплака и затърка очи с кокалчетата на пръстите си.
— Аз… съжалявам. Че… избягах така. Съжалявам…
Това, че видя сина си облян в сълзи — синът й не плачеше никога, — накара Катюн най-сетне да разбере, че тук действа нещо много по-голямо, непонятно за нея. Възможно беше самата богиня Анахита да е дошла в Керакек, това нищожно крепостно поселение в края на пустинята, и да е докоснала с пръста си Шагир, скъпото им дете Шаски. А докосването на богинята жигосваше хората. Всички го знаеха.
— Перун да ни пази — промълви Джарита. Лицето й беше пребледняло. — Азал дано не узнае тази къща.
Ала я знаеше, ако това, което им беше казал Шаски, се окажеше вярно. Врагът вече знаеше Керакек. И дори Кабад. Облак, сянка, беше казал Шаски. Как можеше да знае едно дете за такива сенки? И Рустем, мъжът й, се нуждаеше от тях на запад. По-скоро на север, отколкото на запад, всъщност. Сред неверниците в Сарантион, които почитаха слънцето като някакъв изгарящ бог. Нещо, което никой в пустинята не можеше да приеме.
Катюн си пое дъх. Съзнаваше, че тук се крие някакъв капан за нея, нещо изключително опасно. Не искаше да отиде в Кабад. Никога не беше искала да ходи там. Как можеше да оцелее в царски двор? Сред тамошните жени?
Самата мисъл за това я държеше будна нощем, разтреперана, прилошаваше й от нея, носеше й сънища — и те като тъмни сенки.
Погледна Джарита, която така храбро бе понесла всичко, скрила беше скръбта си при вестта, че Рустем е издигнат и че ще го вземат в царския двор. Което означаваше, че ще й намерят друг съпруг, друг дом, друг баща за Иниса, мъничката Иса.
Джарита беше направила нещо, на което самата Катюн не смяташе, че е способна. Оставила беше Рустем, обичния й съпруг, да тръгне на път с мисълта, че тя приема това, че дори се радва, тъй че сърцето му да не е притеснено след толкова важната вест, която бе получил.
В името на Перун, на какво ли не са способни жените.
Джарита не се радваше. Новината я разкъсваше. Катюн го знаеше. Чуваше риданията й в тъмното нощем, когато и двете лежаха будни в малката къща. Рустем би трябвало да прозре заблудата, но на мъжете — дори на по-умните мъже — обикновено им убягваха тези неща, а и толкова много беше улисан с лечението на царя и възбуден след това заради издигането му във висшата каста и покрай мисията му на запад. Беше искал да повярва в заблудата на Джарита и бе повярвал. А и все едно — човек не можеше да откаже на Царя на царете.
Катюн мълчаливо извърна очи от Шаски към Джарита. В нощта преди да замине Рустем й беше казал, че сега тя ще трябва да мисли за всичко в семейството, че разчита на нея. Дори учениците бяха отишли при други учители. Сама трябваше да се справи с това, както и с всичко останало.
Бебето в другата стая проплака, събудено от следобедния си сън, повито в дървената люлка край огъня.
Керакек. Кабад. Сянката на Черния Азал. Пръстът на Богинята, който ги бе докоснал. Шаски с неговото… чувство за тези неща. Закъснялото осъзнаване, че той още отначало си беше… различен от другите деца. Всъщност тя го беше разбрала отдавна, и се беше съпротивлявала.
Навярно по същия начин, както Рустем се бе съпротивлявал, съзнавайки какво всъщност изпитва Джарита: искаше му се да вярва, че е щастлива, колкото и да можеше да нарани това гордостта му. Горката Джарита, така деликатна и толкова красива. Понякога в пустинята разцъфваха цветя, но не на много места и не задълго.
Сарантион. Много по-голям и от Кабад, казваха. Катюн прехапа устна.
Прегърна Шаски, а след това го прати в кухнята да поиска нещо за ядене от готвача. Не беше закусвал още, избягал беше по тъмно, докато те още спяха. Джарита, пребледняла като жрица в нощ на Свещения пламък, отиде да нагледа бебето.
Катюн остана да седи сама, умислена. После повика един от слугите и го прати до крепостта с молба гарнизонният командир да бъде така добър да ги почете с гостуване в удобно за него време.
Досада. И усещане за несправедливост. Мир, купен със злато. Всичко това терзаеше Винаш, син на Винаш, посред тягостната зима.
Изобщо не можеше да свикне със скуката тук, в Керакек. Обичаше пустинята, юга; тя бе познатото за него, светът на детството му. Радваха го гостуванията на яздещите камили номади, ходенията в шатрите им на чаша палмово вино, пестеливите жестове, мълчанията, думите, отронвани още по-пестеливо, все едно отпиваш последни глътки вода. Народът на пясъците бе важен: буфер срещу сарантийците, търговски партньори, носещи подправки и злато от далечния приказен юг по древните пътища на камилите. И предните бойни отряди във всяка война.