Разбира се, някои от тези пустинни скитници се бяха съюзили със Сарантион и търгуваха там… и тъкмо затова бе толкова важно племената, които държаха страната на Басания, да са доволни. Войниците невинаги го разбираха, но Винаш беше отраснал в Кандир, още по на юг, и нюансите на Аммуз и Сория не бяха загадка за него. Или по-скоро бяха по-малко загадка, отколкото за повечето хора: никой не можеше искрено да твърди, че разбира хората на пясъците.
Никога не беше хранил илюзии за себе си, в смисъл че ще се окаже в по-издигнато положение и роля. Беше гарнизонен командир в свят, достатъчно понятен за него. И доскоро това бе живот, който го удовлетворяваше напълно.
Но тази зима царският двор бе дошъл в Керакек и голяма част от него — самият цар също — се бе задържала, докато не се изцери раната от една стрела и не затихнат вълните, последвали смъртта (заслужена или не) на принцове и царски жени.
Винаш, който бе играл немалка роля в събитията от онзи ужасен ден, се усети променен, след като Ширван и дворът си заминаха. Крепостта му изглеждаше пуста. Гола и екнеща. Селото долу си беше както винаги — прашна еднообразна и монотонна купчина малки къщи. А вятърът все духаше откъм пустинята. В такива неспокойни нощи го спохождаха сънища.
Тревога бе обзела душата на командира Винаш. Зимата се протягаше като непреодолима пропаст: ден след ден, ден след ден, болезнено бавно, а след това — нощният мрак. Вече забелязваше пясъка, който никога досега не го беше притеснявал, навсякъде, във всичко; просмукваше се през цепнатините на прозорците и под вратите, в дрехите, в храната, в гънките на кожата, в косата и брадата му, в… мислите му.
Започнал бе да пие твърде много и все по-рано през деня. А беше достатъчно образован, за да знае, че е вредно.
И като следствие от всички тези неща, когато слугата на лекаря се качи по криволичещата пътека от селото и нагоре по стълбите, за да донесе молбата на двете жени да им гостува в удобно за него време, удобното време се появи почти веднага.
Винаш нямаше и най-малка представа какво искат.
Беше промяна обаче, нещо ново в еднообразното и досадно ежедневие. Това стигаше. Докторът беше заминал преди доста време. Беше се канил да остане няколко дни в Сарника, доколкото помнеше. Според това колко се бе задържал там, вече можеше дори да е в Сарантион. Жените на лекаря бяха хубави, припомни си той. И двете.
Отпрати слугата с една монета и с уверението, че ще слезе в селото по-късно същия ден. Между другото не беше трудно да е отстъпчив, след като поканата идваше от дома на мъж, когото щяха да издигнат в каста и който бе призован в двора от самия Цар на царете. Невероятна чест, наистина.
Не че Винаш, син на Винаш, го бяха канили някъде или повишавали, или удостоявали, или… каквото и да било всъщност. Не че някой от придворните беше обърнал и най-малко внимание, докато бяха тук, кой точно се намеси във височайшата им компания и настоя в онзи ужасен зимен ден да повикат местния лекар, при огромен личен риск при това. И който на всичко отгоре помогна после на лекаря и лично уби вероломния принц.
Дори се беше чудил понякога дали не го бяха наказали заради хвърления нож, спрял пъкленото дело на изменника син — колкото и нечестно да беше.
Възможно. Никой не го беше казал, никой не беше говорил с него изобщо, но някой като дебелия прозорлив везир можеше да каже, че трябва едва ли не да е благодарен, че са го оставили жив след такова деяние. Беше убил царска особа. Кръв от кръвта на Великия цар. С кама, извадена и хвърлена в присъствието на царя, святия Брат на Слънцето и Луните. И да, да, беше го направил, но му бяха заповядали да е нащрек срещу възможна опасност, когато Мураш се върна в стаята. Негов неотменен дълг беше да го извърши.
Нима трябваше да бъде изоставен, забравен тук сред пустинята, защото е спасил живота на своя цар?
Случваше се. Никой не можеше да твърди, че светът на Перун и Богинята е място, където властва неотменно справедливостта. Съществуването на Азал Врага означаваше, че винаги ще е така, до самия край на Времето.
Винаш беше войник. Знаеше, че това е самата истина. Във войската гъмжеше от несправедливост и подкупничество. А цивилните — напарфюмираните изнежени дворцови съветници, лукави и мазни — можеха да решат по свои си причини да осуетят пътя нагоре на честните, сурови и безхитростни войници. Така ставаха работите. Не че с разбирането на човек му ставаше по-лесно да приеме и да се примири, щом го сполетеше точно това.