Баща му изобщо не беше искал да влезе във войската. Ако си беше останал търговец в Кандир, всичко това нямаше да нахлуе в живота му.
Щеше да си търпи пясъка в чашите вино и в постелята и щеше да му е все едно.
Хората се променят, реши най-сетне Винаш. Нищо по-просто — и по-сложно — от това. Като че ли и той самият вече се бе променил. Случват се неща, по-дребни или по-значими събития, или може би просто времето минава и… една сутрин човек се събужда и разбира, че вече е друг. Сигурно бе имало време, когато Мураш е бил доволен да си е принц на Басания, в сянката на великия си баща.
Тежки мисли за един войник. По-добре щеше да му е на бойното поле, с врага срещу него. Но нямаше с кого да се бие, нямаше какво да прави, а вятърът духаше все така неспирно.
Трябваше да получи признание за стореното. Наистина трябваше.
Някъде след пладне Винаш яхна коня и пое надолу по хълма към къщата на лекаря. Двете жени го приеха в предната соба с огнището. По-младата наистина беше доста хубава, с много тъмни очи. По-възрастната беше по-строга и сдържана, говореше тя, с тих свенлив глас. Това, което каза обаче, накара Винаш мигновено да забрави личните си терзания.
Съдба, шанс, случайност? Намеса на Перун? Знае ли човек? Но простата истина беше, че войникът, син на търговец от Кандир, командир по стечение на обстоятелствата на гарнизона в Керакек, беше човек в не малка степен склонен да приема нещата, за които му говореше жената в този зимен следобед. Естеството на света беше недостижимо за смъртните и това го знаеше всеки. А тук, на юг, близо до пустинния народ с непонятните им племенни ритуали, съобщенията за подобни неща не бяха рядкост.
В един момент по молба на Винаш повикаха момчето и той му зададе няколко въпроса, след което го пуснаха. Малкият отговори с преголяма охота, сериозно дете. Най обичал да е в лечебницата на баща си напоследък, каза една от жените, почти извинително. Оставяли го да си играе там. Почти на осем години бил, казаха му, когато Винаш ги попита.
Отказа предложеното му вино, но прие чаша билков чай, докато премисляше чутото. Номадите си имаха истории и названия на племенните си езици за хора като това, което можеше да се окаже детето. Дойката му обичаше да му ги разказва. Самият той беше виждал веднъж един Сънуващ, при едно пътуване из пустинята с баща си — само го зърна за миг, докато платнището на входа падаше бавно. Едър мъж, мек сред стройните и слаби пустинници. Без коса по главата. Дълбоки успоредни бръчки по двете му страни, така го помнеше.
Тъй че не беше склонен да отхвърли с лека ръка разказа на жената, но освен това, че му се стори интересно, не му беше много ясно какво точно очакват от него и защо му го разказват това. И ги попита. А те му казаха.
Изсмя се на глас изумен, а след това се смълча и зашари с очи от тъжното лице на едната майка към това на другата. И осъзна, че го мислят сериозно. Наистина сериозно. Чу стъпки откъм вратата и се обърна: момчето беше застанало до прага. Не беше отишло в стаите за лекуване все пак. Любопитно дете. И Винаш беше такъв някога. Шаски се показа, щом го повикаха, застана до мънистената завеска и зачака. Винаш се вторачи в него.
После погледна отново по-възрастната от двете майки, която бе разказала всичко, и колкото можа по-вежливо й отвърна, че за това, за което моли, не може и дума да става.
— Защо? — попита неочаквано по-младата, хубавичката. — Нали водите понякога търговци на запад.
Вярно беше, между другото. Винаш, като честен мъж, и то пред искрените съсредоточени погледи на две привлекателни жени, беше принуден да се съгласи.
Погледна отново момчето. То продължаваше да стои до входа в очакване. Тишината беше тягостна. И в нея Винаш си зададе неочаквания въпрос: защо, наистина? Защо да не може и дума да става да им осигури придружители? Никакъв закон не се нарушаваше, ако две жени решат да тръгнат да подирят съпруга си. Ако той се ядосаше, след като пристигнат, това, разбира се, щеше да си е техен проблем, не негов. Нито на придружаващите ги. Длъжен бе да допусне, че докторът е оставил жените си с достатъчно средства, за да могат да си платят едно пътуване. А и стигнеха ли в двора в Кабад, паричният проблем щеше да е дреболия за това семейство. Може би щеше да е изгодно хора като тях да са му в дълг. Никой друг май не се чувстваше задължен на Винаш в края на краищата. Командирът на гарнизона едва се сдържа да не се намръщи. Отпи от чая и направи грешката отново да погледне момчето. Сериозно, съсредоточено лице. Стоеше и чакаше. Деца. Момчето трябваше да си играе сега, някъде навън.