При всякакви други обичайни обстоятелства нямаше да пожелае да има нищо общо с всичко това, прецени Винаш. Само че тази зима не беше обичайна.
А и твърде явното доверие в очите на момчето завладя мислите му. Доверие, което контрастираше със собственото му състояние на духа напоследък. Имаше опасност да развали доброто име, което си беше създал с годините. Горчилката може да унищожи един мъж. А дете? Сигурно още по-лесно. Отпи от чая. Жените го гледаха. Момчето го гледаше.
Като командир на гарнизона, във властта му беше да назначава войници за придружители на частни групи пътници. Търговци обикновено, тръгнали да прекосят границата със стока в мирно време. Мирното време не означаваше, че пътищата са безопасни, разбира се. Обикновено пътуващите търговци си плащаха за военен ескорт, но не задължително. Понякога един командир си имаше свои причини да прати войници отвъд границата. Ангажираше времето на по-изнервените, подлагаше на изпитания младите войници, даваше възможност да се поразделят хора, между които са възникнали напрежения от дългото пребиваване заедно. Та нали той самият беше пратил и Нишик с доктора?
Гарнизонният командир на Керакек не знаеше — нямаше как да знае — за уреденото за по-младата жена и дъщеря й. Ако го знаеше, може би нямаше да направи, каквото направи.
Но ето, че взе решение. Или по-точно — преразгледа решението си. Бързо и този път — точно, както се полагаше на ранга му. Направи избор, който сигурно щеше да изглежда глупав в по-общ план и в очите на някой страничен наблюдател. Щом го изрече, двете жени се разплакаха. Момчето — не. Момчето излезе навън. Малко след това го чуха да тропа в една от работните стаи на баща му.
— Перун да ни пази. Той стяга багаж — изхлипа по-младата майка.
Глупостта на Винаш, син на Винаш, доведе до това, че в края на седмицата две жени, две деца, един гарнизонен командир (това беше идеята в крайна сметка, а помощникът му можеше да използва времето да поупражнява еднолична власт) и трима избрани войници се отправиха по прашния ветровит път към границата на Амория, към Сарантион.
Междувременно лекарят Рустем, в пълно неведение за случващото се у дома, както е обичайно за хора на път, все още трябваше да е в Сарника в деня, в който семейството му тръгна след него. Изкупуваше ръкописи, изнасяше лекции, едва ли щеше да напусне този град до седмица. Всъщност не бяха чак толкова далече зад него.
Планът беше четиримата войници да придружат жените и децата и да направят мимоходом някои свои наблюдения по пътя на северозапад през Амория. Лекарят щеше да се оправя със семейството си, щом стигнеха при него. Негова работа беше да ги отведе всички в Кабад, като му дойдеше времето. А обяснението за внезапната им поява си беше проблем на жените. Сигурно щеше да е забавно да се види тази среща, мислеше си Винаш, докато яздеше на запад. Любопитно беше колко по-добре се почувства, след като взе решението си да напусне Керакек. Жените на доктора, детето, тази покана… бяха нещо като божи дар, реши той.
Самият той и тримата мъже с него щяха просто да идат на север с малката група и после обратно, но пътуването, макар и зимно пътуване, щеше да е много по-добро от мотаенето в пясъка, вятъра и пустотата. Човек трябва да прави нещо, когато дните помръкват рано, както и мислите. Щеше да прати писмен доклад до Кабад, щом се върнеха, с всички наблюдения, които успееха да направят. Пътуването можеше да се формулира, опише, представи като нещо рутинно. Почти. По-късно щеше да реши дали да спомене за момчето. Нямаше нужда да се бърза с това. Първо, фактът, че такива хора съществуват, не означаваше непременно, че Шагир, синът на Рустем, е един от тях. Винаш все още не беше убеден в това. Разбира се, ако момчето не се окажеше това, което майка му мислеше, че е, значи бяха предприели това нелепо зимно пътуване само защото на едно момченце му е мъчно за татко му и заради това има лоши сънища. По-добре беше да не мисли сега за това, реши Винаш.
Което се оказа съвсем лесно. Трудното пътуване, преживелиците по пътя будеха у командира задрямали усещания. Някои хора се боят от откритите пространства, от неудобствата и трудностите. Той не беше от тях. Тръгването на път в толкова кротък и хубав ден бе като благослов на Перун и Богинята и Винаш се чувстваше щастлив.
Шаски беше много щастлив.