Същинската отрова не беше на стрелата на сина му, а отдавна тлееше и чакаше своя миг: отровата в това колко по-могъщ ще стане Сарантион, ако Батиара падне в ръцете му. А това можеше да стане. Можеше, и още как. От толкова дълго време той почти беше искал сарантийците да тръгнат на запад, убеден, че изобщо не могат да успеят. Вече не мислеше така.
Изгубената родина на империята беше плодородна и богата — иначе защо антските племена щяха да слязат в нея? Ако златният стратег, омразният Леонт, успееше да добави това богатство към съкровищницата на Валерий, да му осигури богати приходи и мир на запад, без обвързани в Саврадия войски, тогава…
Нямаше ли тогава да е много по-застрашен седящият на трона в Кабад?
Не можеше да се допусне събитията да се развият по този начин. Имаше все пак отрова в това, смъртоносни и неизцерима.
Някои от хората, които повика, навярно се надяваха отчаяно, че част от парите на Сарантион, ако се отклонят към Москав, ще могат да разбунят Севера през лятото, да принудят Валерий да задържи част от войската си и да осуетят нашествието му.
Безплодна мисъл, нищо повече. Облечените в кожи варвари на Москав спокойно можеха да приемат парите и след това да се изсипят върху дървените стени на Мирбор, в самата Басания. Те нападаха от отегчение, където им хрумне и щом надушат слабост. Никакво чувство за чест и за доблестно поведение нямаше у тези примитивни северняци в дивата им просторна земя. Подкуп, споразумение — нищо нямаше да значи това за тях.
Не, ако Валерий трябваше да бъде спрян, трябваше да го направят сами. Ширван не изпитваше никакви угризения. От никой владетел, който наистина обича и брани страната си, не може да се очаква, че ще го разколебае нещо толкова дребно като договор за „Вечен мир“.
След като решението бе взето, Ширван Басанидски нямаше да си губи времето в размишления за подобни дреболии.
Повод щяха да създадат — някое скалъпено „нахлуване“ по северната граница. Сарантийски пограничен набег от Асен. Можеха да избият неколцина души от жреческата каста, да подпалят някой малък храм, да кажат, че са го направили западняците, че са нарушили мирните клетви. Обичайното.
Асен, който беше опожаряван, плячкосван и разменян от едната страна на другата поне пет пъти, щеше да е очевидната цел. Но този път в мислите на Ширван имаше нещо ново, нещо по-голямо.
— Продължете още на запад — каза Царят на царете на пълководците си със своя дълбок хладен глас, като погледна първо Робазес и след това останалите. — Асен е нищо. Разменна монета. Трябва да принудите Валерий да изпрати армия. Тъй че този път ще стигнете чак до Евбулус. Подложете го на глад, съсипете го. И ми донесете богатството, скрито зад стените му.
Настъпи мълчание. Винаги настъпваше мълчание, щом заговореше Царят на царете, но този път бе различно. През всичките си войни с Валерий и чичо му преди него, и Апий преди него, Евбулус никога не беше превземан, нито дори обсаждан. Нито пък техният най-голям град на север, Мирбор. Битките между Сарантион и Басания бяха изцяло заради злато. Гранични набези на север и юг за плячка, откупи, пари от съкровищниците на едната или другата страна, плащане за войниците. Завоеванието, разгромяването на големи градове никога не беше цел.
Ширван огледа пълководците си поред. Съзнаваше, че ги принуждава да променят начина си на мислене — винаги рисковано начинание с военни. Забеляза, че Робазес, както се очакваше, пръв схвана намека за възможните последици. Продължи:
— Запомнете: ако наистина тръгнат към Батиара, Леонт ще е на запад. Няма да е при Евбулус, за да ви се противопостави. И ако привлечем достатъчно войници от армията му, защото ще се наложи да заминат на север, за да ви спрат, той ще се провали на запад. Може да… умре. — Каза го много бавно, оставяше им време да го осмислят. Трябваше да го разберат.
Леонт щеше да е на запад. Техният бич. Прекалено яркият образ на ужаса в сънищата им, златен като слънцето, на което се кланяха сарантийците. Пълководците на Басания се спогледаха, обзети и от страх, и от възбуда, осенени за появилата се възможност.
Скоро след това дойде и осъзнаването на някои други неща. Как това нарушаване на мира ще изложи на смъртен риск басанидите на запад — предимно търговци и шепа други. Но това ставаше винаги, щом започнеше война, а те и бездруго не бяха толкова много. Не можеше да се позволи такива съображения да променят нещо. Търговците винаги знаеха, че има рискове с ходенето на запад (или на изток, впрочем, в Испахан). Тъкмо затова взимаха толкова скъпо за донесените стоки и трупаха богатства.