Теодор Стърджън
Бог в градината
От пръв поглед личеше, че Кенет Кортни е крайно раздразнен. Никой не би се захванал тъй свирепо и упорито да копае езерце в градината си, ако няма хей-такъв зъб на някого. В случая ставаше дума за жената на Кенет, която си позволяваше да мърмори за дреболии. Фактът, че излезе напълно права, ядосваше Кенет още повече, защото трябваше да се сърди и на себе си. Добре де, наистина се прибра в четири през нощта. И наистина каза на Марджъри, че е работил до късно. Какво толкова? Просто невинна лъжа. Обаче лошото на лъжите е там, че хората — особено жените и началниците — имат навика да те правят за пет пари, ако узнаят. Добре де, добре; беше играл покер и загуби няколко долара.
Както винаги, Марджъри изкопчи всички подробности; но не спря дотам. Взе да цитира случай след случай на същото виновно поведение. Оказа се, че я дразнел не толкова самият покер, колкото лъжата. Хубава работа — та кой мъж би се хвалил пред жена си, че е загубил двайсет и четири долара? Ех, добър щеше да е животът, ако приемаше обясненията му без всичките тия фойерверки. Поне нямаше да му се налага да бяга в градината и да избива яда си върху кирката и лопатата.
Тъкмо бе стигнал до тази точка от мисления си монолог, когато лопатата глухо издрънча върху Ракна.
Естествено, той не знаеше нищо за Ракна. Ако знаеше, щеше незабавно да спре. А можеше и да продължи. В крайна сметка нещата не се развиха чак толкова зле.
Така или иначе, в момента проумя само едно — че пред него се е изпречило нещо кораво и доста едро и няма как да изкопае езерцето, ако не го отстрани. Точно сега ли трябваше да се случи, горчиво помисли той. Днес всичко вървеше накриво.
Захвърли лопатата и тръгна по градинската пътека към къщата. Колкото и да беше ядосан, възхищението от градината поразсея унилите му мисли. Тя започваше досами къщата, почти като част от нея, и водеше надолу към малко дере. Чрез грижливо подреждане на дърветата и шубраците Кенет бе направил тъй, че малкият парцел да изглежда двайсет пъти по-голям.
Добре прикритият алпинеум бе потайна тема на целия ансамбъл; рано или късно човек се натъкваше на тази каменна градина, но дори и когато не я виждаше, изкусното разположение на дървета и храсти подсказваше за нея. Имаше миниатюрно мостче и грамаден керамичен чайник — всичко както си му е ред. А щом човек попаднеше в каменната градина, погледът му неминуемо спираше върху потайната ниша край езерцето.
От месеци насам Кенет търсеше за тази ниша някакъв грозен стар идол; искаше да го сложи там, та да плаши хората. Нещо дребно и чудовищно в съвършен и страховит контраст с околната красота. Беше решил да остави нишата празна докато не намери толкова грозна каменна физиономия, че като я види, всеки нормален човек да подскочи — е, не чак да избяга; Кенет не стигаше до подобни издевателства в шегите си! — но все пак да е някаква грозотия за чудо и приказ.
Влезе в лятната кухня — тя му служеше и като склад за инструменти — и взе големия лост. Като го чу, жена му излезе на прага.
— Как върви — запита тя с дежурния интерес на съпруга, която неотдавна е обсипвала мъжа си с не твърде приятни слова.
— Добре — отвърна той със също тъй фалшива небрежност.
— Видя ли? — победоносно възкликна тя. — Дори за такива дреболии ме лъжеш. Ако беше добре, нямаше да ти трябва лост. Там земята не е камениста. Защо не ми кажеш истината поне веднъж?
После се оттегли на собствена територия, за да остане насаме с възмущението си.
Кенет сви рамене. Какво друго можеше да очаква след цяла сутрин препирни. Поколеба се. След тоя коварен удар тя навярно плачеше. Такива са жените. Огън и вода едновременно. Добре де. Той пак сви рамене и пое назад с лоста. Сълзите могат да почакат, мина му коравосърдечна мисъл. И без това край нямат…
Все пак съвестта малко го чоплеше. Тя май донякъде имаше право. Като че нещо му пречеше да й каже — пък и на когото и да било — абсолютната истина. Тия лъжи уж бяха само безвреден навик, обаче му създаваха неприятности. Но какво да прави? Може би ако в бъдеще гледаше да внимава… ама защо пък толкова ще го заяжда, да й се не види?
Както винаги вложи яда си в работа. Блъскаше, дърпаше и натискаше. Е, тая канара или каквото там беше, се оказа достоен противник. Не като да дълбае меката пръст. Увлечен в текущи задачи, той взе да забравя Мардж и нейното мърморене.
Пъхна лоста дълбоко под кафявата грамада, напъна здраво и повдигна края с няколко сантиметра. Изрита с крак някакъв камък отдолу, отдръпна се да погледне и съзря невъобразимо грозно лице. Опули се, тръсна глава и пак се опули.