Ъруин Шоу
Богат, беден
ЧАСТ ПЪРВА
ГЛАВА ПЪРВА
1
1945
Мистър Донъли, треньорът по лека атлетика, разпусна рано отбора, защото бащата на Хенри Фулър дойде на училищното игрище да каже на Хенри, че току-що е пристигнала телеграма от Вашингтон, в която се съобщава, че братът на Хенри е загинал при едно сражение в Германия. Хенри беше най-добрият по тласкане на гюлле. Мистър Донъли изчака Хенри да се преоблече и да тръгне с баща си, след което събра със свирката целия отбор и каза, че всички могат да си вървят в къщи — в знак на почит.
Отборът по бейзбол тренираше на поляната и тъй като на никого от играчите брат му не беше загинал този ден, мачът продължи.
Рудолф Джордах (най-добро постижение на двеста метра бягане с препятствия) отиде в съблекалнята и взе душ, макар да не беше тичал толкова много, че да се изпоти. В къщи никога нямаха достатъчно топла вода и той използуваше всеки удобен случай да се изкъпе в училище. Гимназията беше построена в 1927 година, когато всички имаха пари — банята беше просторна и от душовете течеше в изобилие топла вода. Имаше даже и плувен басейн. Обикновено след тренировка Рудолф плуваше, но днес, от уважение, не влезе в басейна.
В съблекалнята момчетата говореха тихо и не се шегуваха като друг път. Смайли, капитанът на отбора, се качи на пейката и каза, че ако се прави панихида за брата на Хенри, всички трябва да дадат пари, за да купят венец. Според него по петдесет цента на човек щяло да бъде достатъчно. По лицата на момчетата веднага пролича кой може да отдели петдесет цента и кой — не. Рудолф не можеше, но съзнателно си даде вид, че може. С най-голяма готовност се съгласиха онези момчета, чиито родители ги водеха през есента в Ню Йорк, за да им купят дрехи за цялата учебна година. На Рудолф му купуваха дрехи тук, в Порт Филип, от универсалния магазин на Бърстайн.
Въпреки това обаче той се обличаше спретнато — риза с връзка, пуловер под коженото яке и кафяви панталони от един стар костюм, чието сако отдавна се беше протрило на лактите. Хенри Фулър беше от момчетата, които купуваха дрехите си от Ню Йорк, но Рудолф знаеше, че днес Хенри не изпитва никакво удоволствие от този факт.
Рудолф излезе бързо от съблекалнята, защото не искаше да се прибира към къщи с някой от съучениците си и да приказва за брата на Хенри Фулър. Той не обичаше Хенри, смяташе го за доста тъп, каквито навярно са всички тежкоатлети, и предпочиташе да не се преструва, че особено много му съчувствува.
Училището се намираше в един жилищен квартал на североизток от търговския център и беше заобиколено от малки къщи-близнаци, построени по едно и също време с училището, когато градът се бе разраствал. Първоначално къщите били съвсем еднакви, но с годините техните собственици започнали да боядисват первазите и вратите в различни цветове, а някои от тях в отчаяния си стремеж към разнообразие бяха прибавили и по един еркерен прозорец или балкон.
С учебниците си под мишница, Рудолф крачеше по разбития тротоар. Беше ранна пролет, духаше вятър, но не беше много студено; след леката тренировка и кратките занимания настроението му беше бодро и празнично. Повечето от дърветата вече се разлистваха. — Училището беше построено на хълм и оттам се виждаше Хъдсън, която изглеждаше все още мразовита и мрачна, и островърхите кули на църквите в града; на юг в далечината се издигаше коминът на завода за тухли и керемиди на Бойлан, където работеше сестра му Гретхен, а покрай реката се виеха релсите на железопътната линия „Ню Йорк Сентръл“. Порт Филип не беше красив град — както някога с големите си бели къщи в колониален стил, редуващи се със солидни каменни сгради, напомнящи за епохата на Виктория. С икономическия разцвет през двадесетте години в града бяха нахлули много нови хора — работници, чиито тесни и мрачни жилища се бяха пръснали из всички квартали. След това кризата беше оставила почти всички без работа, а паянтовите къщи бяха занемарени и майката на Рудолф се възмущаваше, че целият град се бил превърнал в един бордей. Това не беше съвсем вярно. В северната част на града все още имаше широки улици и много хубави, добре поддържани големи къщи. Дори и в западналите квартали имаше големи къщи — хората бяха отказали да ги напуснат и те изглеждаха все още представителни сред просторните морави и старите дървета.
През войната Порт Филип отново се замогна — заводът за тухли и керемиди и циментовият завод заработиха с пълен капацитет, а работилницата за щавене на кожи и фабриката за обувки започнаха да изпълняват поръчки за армията. Но войната продължаваше и тъй като хората имаха други грижи и не обръщаха внимание на външния вид на града, той изглеждаше по-занемарен от всякога.