Дейв изплю тютюневия сок в консервената кутия на пода. Слюнката отекна звучно на дъното на кутията.
„Аз не искам много — продължаваше Дейв, — искам само от време на време да удрям по някой елен и да усещам в гърдите си горския въздух. Не обвинявам никого, дето от време на време ме пращат в затвора, това си им е професията, както ловът е моята, и не се оплаквам, че прекарвам по някой и друг месец зад решетките. Все се случва, че ме прибират, като се зададе зимата, така че това не е беда. Но за нищо на света не могат да ме накарат да се чувствувам като престъпник. Аз съм американец, който живее в американските гори и се храни с американски дивеч. Нямам нищо против да измислят закони и наредби за онези гражданя от ловните клубове, само че за мен те не важат, просто не важат.“
Той отново се изплю.
„Само едно нещо малко ме отчайва — и то е лицемерието. Знаеш ли, веднъж съдията, който ме осъди, беше изял елена, застрелян от мен една седмица преди това, беше го изял на масата в собствената си къща, купен от собствения му готвач със собствените му пари. Душата на американеца е разядена от лицемерие. Ами че да вземем твоя случай, синко. Ти какво си направил? Направил си това, което ще направи всеки, ако има възможност — завъртяла се е някоя напета мома около теб и ти не си могъл да устоиш. На твоите години, синко, кръвта кипи и никакви правила не важат. Бас държа, че същият този съдия, който ще отнеме няколко години от младия ти живот, ако получи предложение от онези две въртиопашки, за които ми разказа, значи, ако същият този съдия получи такова предложение и е сигурен, че наоколо няма никой, ще заподскача около тези въртиопашки като пощурял козел. Като съдията, дето ми изяде елена. Изнасилване на малолетни. — Дейв се изплю с отвращение. — Тези закони са ги измислили старците. Какво разбира една малка фръцла от закони? Лицемерие, синко, лицемерие, навсякъде лицемерие.“
Пред килията застана Джо Кунц и отвори вратата.
— Излез, Джордах — каза той. Откакто Томас каза на адвоката, който чичо Харолд бе наел за него, че Джо Кунц също е ходил с близначките и Кунц разбра това, полицаят не се държеше особено приятелски. Той беше женен с три деца.
Аксел Джордах чакаше в кабинета на Хорват с чичо Харолд и с адвоката. Адвокатът беше млад мъж със загрижен израз, имаше лоша кожа на лицето и носеше очила с дебели стъкла. Томас никога не беше виждал баща си да изглежда толкова зле, даже и в деня, когато го удари.
Той изчака баща му да го поздрави, но Аксел мълчеше и Томас също замълча.
— Томас — каза адвокатът, — щастлив съм да ти съобщя, че за всеобща радост всичко се уреди.
— Да — потвърди Хорват, седнал зад бюрото си. Гласът му не звучеше особено радостно.
— Ти си свободен, Томас — добави адвокатът. Томас изгледа подозрително петимата мъже в стаята. По лицата им нямаше никакви следи от задоволство.
— Искате да кажете, че просто мога да си изляза оттук, така ли? — попита Томас.
— Точно така — отговори адвокатът.
— Хайде да вървим — каза Аксел Джордах. — И без това загубих достатъчно време в този проклет град. — Той рязко се обърна и закуца към вратата.
Томас трябваше да крачи бавно след баща си. А му се искаше да се втурне и да избяга, преди някой да измисли нещо друго.
Навън беше късен слънчев следобед. В килията нямаше прозорци и не можеше да се разбере какво е времето. Чичо Харолд вървеше от едната страна на Томас, а баща му — от другата. Пак под арест.
Влязоха в колата на чичо Харолд. Аксел седна отпред, а Томас остана сам на задната седалка. Не задаваше никакви въпроси.