Сприятели се с готвача на клуба, като му намери солидна връзка за доставки на марихуана; освен това пазаруваше вместо него, заради което готвачът го хранеше безплатно. Тактично се въздържаше да влиза в каквито и да е разговори, освен от най-общ характер, с членовете на клуба, които бяха адвокати, борсови посредници, банкери и служители в корабостроителни и промишлени компании. Научи се да помни точно поръченията на съпругите и любовниците им, направени по телефона, и да ги съобщава, без да се издава, че разбира за какво става дума.
Не обичаше да пие и членовете на клуба, черпейки се с уиски на бара след тренировките, се изказваха похвално за това негово качество.
Поведението му не се определяше от никакви планове; той не се стремеше към нищо; просто разбираше, че е добре да спечели благоразположението на солидните мъже, които бяха постоянни клиенти на клуба. Беше скитал достатъчно дълго, останал без дом в Америка, вечно забъркан в разни истории, които завършваха със скандали и го принуждаваха пак да се лута по пътищата. Затова сега се радваше на спокойствието и сигурността, на доброжелателното отношение на хората в клуба. Не че беше направил кой знае каква кариера с тази работа, но все пак не можеше да се оплаче от престоя си тук. Нямаше амбиции. Когато Доминик отвори дума за участие в някой любителски турнир за проверка на силите, Томас отклони предложението на стария боксьор.
Щом усетеше, че започва да става неспокоен, отиваше в Бостън, намираше някоя проститутка и прекарваше нощта с нея, после плащаше с честно спечелените си пари за честно извършената услуга и на сутринта си отиваше без всякакви усложнения.
Бостън му харесваше, доколкото изобщо можеше да му хареса някой град, но не се движеше из него през деня, тъй като беше сигурен, че полицията го търси заради побой с телесни повреди — последния ден в гаража в Бруклайн шефът му се нахвърли върху него с един френски ключ. Той се върна веднага в квартирата, събра багажа си и след десет минути изчезна, като каза на хазайката, че заминава за Флорида. В действителност отиде в едно общежитие на Християнския съюз и цяла седмица се спотайва там, докато накрая прочете във вестника статията за Доминик.
Някои от членовете на клуба му бяха симпатични, други — не, но той гледаше да се държи с всички еднакво любезно. Не искаше да се обвързва с никого. Имаше достатъчно неприятен опит в това отношение. Стараеше се да не проявява любопитство към никого, но, разбира се, човек неизбежно си създава мнение, когато види някого гол, с огромен, увиснал корем или с издран гръб от последната си любовна нощ, или нервиран, че е загубил глупаво на тенис.
Доминик мразеше всички членове на клуба еднакво, защото имаха пари, а той нямаше. Беше роден и израснал в Бостън и говореше като истински американец, но в душата си все още не се беше откъснал от нивите на Сицилия и не беше престанал да крои планове как да подпали замъка на господаря и да изколи господарското семейство. Естествено той прикриваше мечтите си за палежи и убийства зад изключително любезното си държане — винаги казваше на клиентите си колко добре изглеждат след ваканцията, удивляваше се колко много са отслабнали и проявяваше загриженост, ако някой кажеше, че нещо го боли или че си е навехнал крака.
„Ето го най-големия мошеник в Масачусетс“ — шепнеше Доминик на Томас, когато в съблекалнята влизаше внушителен мъж с посивели коси, а само миг след това казваше високо на същия човек: „Ах, сър, толкова ми е приятно, че пак идвате. Липсвахте ни. Сигурно сте били затрупан с работа.“
„Да, работа, много работа“ — отговаряше човекът и клатеше тъжно глава.
„Разбирам, разбирам, сър — клатеше глава и Доминик. — Елате сега да ви премеря теглото, после ще направите парна баня, ще поплувате, накрая един масаж и ще видите как ще забравите всички неприятности и ще спите тази нощ като младенец.“
Томас гледаше и слушаше внимателно — учеше се от Доминик на лицемерие. Той харесваше коравосърдечния бивш боксьор, който въпреки всички ласкателства изповядваше тайно анархия и насилие.