Влезе една клиентка, мисис Джардино трябваше да й премери два килограма картофи и Томас излезе от магазина.
Постоя малко пред супермаркета, но той не можеше да му каже нищо. Реши да отиде на реката, но реката също не можеше да му каже нищо. Тръгна обратно към гарата. Мина край една банка, влезе вътре и пожела да депозира в един сейф четири хиляди и деветстотин долара. Какво значение има дали ще остави парите в Порт Филип или на друго място. Или ще ги хвърли в реката, където се е удавил баща му.
Ако отидеше в пощата, сигурно щеше да научи адреса на майка си и на брат си, но реши, че не си струва да прави това усилие. Беше дошъл да види баща си. И да се разплати.
ГЛАВА ВТОРА
С четвъртита академическа шапка и черна тога, взети под наем, Рудолф седеше под юнското слънце сред випускниците на колежа.
— Сега, в хиляда деветстотин и петдесета година, точно по средата на нашия век — казваше ораторът, — ние американците трябва да си зададем няколко въпроса; Какво имаме? Какво искаме? Къде е нашата сила и къде е нашата слабост? Накъде вървим? — Ораторът беше висш правителствен чиновник, дошъл от Вашингтон в знак на уважение към директора на колежа, с когото бяха учили заедно в „Корнел“ — много известно учебно заведение.
И сега, точно по средата на нашия век, мислеше Рудолф, като се въртеше неспокойно на стола сред поляната пред колежа, какво имам аз, какво искам, къде е силата и слабостта ми, накъде съм тръгнал? Имам диплома на бакалавър по хуманитарните науки, дълг от четири хиляди долара и една тежко болна майка. Искам да бъда богат, свободен и обичан. Силата ми е, че мога да пробягам двеста метра за 23,8 секунди. Слабостта ми е, че съм честен. Гледайки с невинни очи важната особа от Вашингтон, той мислено се усмихна. Накъде съм тръгнал? Защо не ми кажеш ти, приятелю?
Ораторът от Вашингтон беше радетел за мир.
— В целия свят военната мощ се увеличава — заяви тържествено той. — Единствената надежда за мир е военната сила на Съединените щати. За да предотвратят нова война, Съединените щати трябва да засилят и укрепят въоръжените си сили, тогава тяхната готовност за настъпление ще възпира чуждите военни стремежи.
Рудолф огледа редиците на своите съвипускници. Половината, като ветерани от Втората световна война, бяха постъпили с привилегии в колежа. Мнозина от тях бяха женени и сега на тържеството присъствуваха и съпругите им, седнали по-назад, с прясно фризирани коси за случая; някои държаха бебета в ръце, тъй като нямаше на кого да ги оставят — те живееха във фургони или в претрупани с мебели стаи, докато съпрузите им се мъчеха да се сдобият с дипломи. Интересно какво ли си мислеха те за нарастващата военна мощ.
До Рудолф седеше Брадфорд Найт, кръглолик, червендалест младеж от Тълса, участвувал във войната в Европа като сержант от пехотата. В колежа той беше най-добрият приятел на Рудолф — независимо от бавния си провлечен говор, беше енергичен, общителен младеж, циничен и хитър. Беше дошъл в „Уитби“, защото командирът му бил завършил този колеж и му дал препоръка до административния директор. Двамата с Рудолф бяха изпили доста бира заедно и ходеха на риба. Брад непрекъснато уговаряше Рудолф да отиде в Тълса и с него и с баща му да се включи в търговията с петрол. „Ще станеш милионер, преди да си навършил двадесет и пет години — твърдеше Брад. — Този район е пълен с нефт. Ще си сменяваш кадилаците като носни кърпи.“ Бащата на Брад станал милионер, преди да навърши двадесет и пет години, но в момента нещо не му вървяло („просто временно“, както казваше Брад) и затова не можел да си позволи пътните разноски, за да дойде за тържеството по случай завършването на сина си.
Теди Бойлан също не присъствуваше на церемонията, макар че Рудолф му изпрати покана. Това беше най-малкото, което Рудолф можеше да направи като благодарност за четирите хиляди долара. Но Бойлан отклони поканата. „Не мога да си представя, че ще трябва да измина осемдесет километра в хубав юнски ден, за да слушам как един демократ държи реч в някакъв забутан селскостопански колеж.“ „Уитби“ действително беше провинциален колеж, макар че имаше много добър селскостопански факултет, но Бойлан още не можеше да преглътне отказа на Рудолф поне да опита да кандидатствува в някой от добрите университети, като „Корнел“, „Харвард“ или „Йейл“, когато през хиляда деветстотин четиридесет и шеста година предложи да поеме издръжката му, докато следва. „Но въпреки всичко — пишеше Бойлан със стегнатия си, енергичен почерк — днешният ден трябва да се отпразнува. Когато скучните речи приключат, ела у дома, за да отворим шампанско и да поговорим за бъдещите ти планове.“