Поне веднъж в семестъра той напомняше на студентите факта, че през хиляда деветстотин тридесет и втора година Дж. П. Морган не е платил нито един цент данък общ доход и е признал това пред една от комисиите на Конгреса. „Не забравяйте, господа — продължаваше възмутено професор Дентън, — че в същото време аз, който получавам обикновена преподавателска заплата, платих петстотин и двадесет долара и тридесет цента данъци на федералното правителство.“
Но доколкото Рудолф схващаше, Дентън не постигаше желания от него ефект с тези изказвания. Вместо да се възмутят и да пламнат от желание да се обединят и започнат борба за социални реформи, повечето студенти, в това число и Рудолф, мечтаеха за времето, когато те сами ще достигнат върховете на богатството и властта и ще могат също като Дж. П. Морган да се избавят от „узаконеното робство на избирателите“, както се изразяваше Дентън.
Когато Дентън критикуваше язвително някое съобщение в „Уол Стрийт Джърнъл“ за нови машинации с цел укриване на доходи или за борсови спекулации и подкупи, чрез които милиони долари се отклоняваха от федералната хазна, Рудолф слушаше внимателно и се възхищаваше от финансовите операции, които Дентън страстно заклеймяваше — той записваше всичко старателно в тетрадките си, защото един прекрасен ден и на него може би щяха да му се удадат възможности за подобни действия.
Рудолф се стремеше да изкара добри бележки не заради самите бележки, а заради евентуалните предимства, които те щяха да му донесат след време, и затова слушаше внимателно тирадите на Дентън, като даваше вид, че е негов последовател, а не шпионин в неприятелска територия. Рудолф посещаваше три семестъра лекциите на Дентън и получи три отлични бележки, а Дентън му предложи преподавателско място в катедрата по история през следващата година.
Макар и да не възприемаше идеите на Дентън, които му се струваха наивни, Дентън беше единственият преподавател, когото Рудолф харесваше, и единственият човек, от когото беше научил нещо полезно.
Той не сподели с никого това свое мнение, както не бе споделил и много други, и преподавателите го хвалеха като сериозен студент и възпитан младеж.
Ораторът приключваше речта си, като в последното изречение се позова на бога. Последваха ръкопляскания. Випускниците се наредиха един зад друг да получат дипломите си. Сияещ, директорът на колежа им връчваше навитите рула, завързани с панделка. Осигурявайки присъствието на правителствения чиновник на церемонията, той смяташе, че е завоювал голям успех. Не знаеше какво пише Бойлан в писмото си за селскостопанския колеж.
Прозвуча химн, а след него тържествен марш. Черните тоги дефилираха пред чакащите родители и роднини. След това се разпръснаха по зелената поляла под дъбовете и се омесиха с ярките цветове на дамските рокли, така че заприличаха на ято гарвани сред поле от цветя.
Рудолф се ограничи с няколко здрависвания. Чакаше го напрегнат ден и напрегната вечер. Дентън, дребен, прегърбен човек с очила с дебели стъкла и посребрени рамки, го намери и му стисна ръката.
— Джордах — каза той ентусиазирано, — нали ще помислите върху предложението ми?
— Да, сър — отговори Рудолф. — Много любезно от ваша страна. — Нали трябва да се уважават възрастните. Знаеше какъв е академичният живот — спокоен, ниско платен. След една година щеше да стане магистър по хуманитарните науки, а след още няколко — доктор по философия, на четиридесет и пет години може би щеше да получи катедра. — Предложението ви наистина ме изкушава, сър. — А в същност съвсем не го изкушаваше.
Както се бяха уговорили с Брад, отидоха да върнат тогите и след това се запътиха към паркинга. Брад имаше открит шевролет от преди войната; куфарите му вече лежаха в багажника. Брад беше готов да потегли за пълната с нефт Оклахома.
На паркинга все още нямаше никой друг освен тях. Те не се обърнаха да погледнат назад. Алма матер изчезна зад един завой на шосето. Четири години от живота им. Има време за сантименталности. Нека минат двадесет години.