Гретхен погледна жълтия лист хартия на машината. Условното заглавие, което беше написала с молив, гласеше: „Приспивната песен на търговския посредник“. Погледът й проследи изписаната страница. „Наивността, която теоретично се смята за национална черта в характера на всеки американец, се използува от търговците, които ни прилъгват и принуждават да купуваме стоките им независимо дали са ни полезни, нужни, или опасни. Разправят ни смешки, за да купим концентрираните им супи, плашат ни, за да купим предлаганата от тях храна за закуска, цитират «Хамлет», когато ни продават автомобили, дрънкат глупости, за да ни пробутат разхлабително…“
Тя се намръщи. Не е както трябва. И освен това e безполезно. Кой ще се вслуша в тези думи? Кой ще предприеме нещо? Американците си мислят, че купуват само онова, което искат. Повечето от гостите й, там на долния етаж, печелят пари в по-малка или по-голяма степен точно от това, което домакинята тук горе над главите им заклеймява. Алкохолът, който консумират, е купен с парите на някой, който пее „Приспивната песен на търговския посредник“. Тя издърпа листа от машината, смачка го на топка и го хвърли в кошчето. И без друго никой няма да напечата тази статия. Уили ще се погрижи за това.
Тя отиде отново до детското креватче. Детето беше заспало, стиснало жирафа. Спокоен, безгрижен сън. Какво ще купуваш, какво ще продаваш, когато станеш на моите години? Какви грешки ще допуснеш в живота си? Ще пропилееш ли любовта си?
По стълбите се чуха стъпки и тя бързо се надвеси над креватчето, все едно, че завива детето. Уили, доставчикът на лед, отвори вратата.
— А аз се чудех къде може да си — каза той.
— Исках да дойда малко на себе си — каза тя.
— Гретхен! — с укор каза той. Беше леко зачервен от пиенето, а на горната му устна имаше капчици пот. Беше започнал да оплешивява и челото му напомняше повече от всякога за Бетховен, но въпреки това все още изглеждаше като младеж. — Те са и твои приятели, не само мои.
— Не са ничии приятели — каза Гретхен. — Просто обичат да пият, това е всичко. — Беше силно раздразнена. След като препрочете няколкото реда от статията, негодуванието, което я беше накарало да дойде тук, доби съвсем определена форма. И изведнъж се подразни, че детето прилича толкова много на Уили. Прииска й се да изкрещи: „То е и мое дете.“
— Какво предлагаш да направя, да ги изгоня ли? — попита Уили.
— Да. Изгони ги.
— Знаеш, че не мога да го направя — каза Уили. — Хайде, ела долу, скъпа. Хората кой знае какво ще си помислят за теб.
— Кажи им, че изведнъж ме е обзело непреодолимо желание да кърмя — каза Гретхен. — В някои племена децата се кърмят до седемгодишна възраст. Онези долу знаят, всичко. Провери дали знаят и това.
— Скъпа… — Той се приближи и я прегърна. Тя усети миризмата на джин. — Успокой се. Моля те. Станала си ужасно нервна.
— О, ти си забелязал?
— Разбира се, че съм забелязал. — Той я целуна по бузата. Тази целувка не означава нищо. Помисли си тя. Две седмици не беше спал с нея. — И знам коя е причината — каза той. — Просто се преуморяваш. Детето, работата, лекциите, ученето… — Все му се искаше тя да се откаже от следването. „Какво искаш да докажеш — я попита Уили веднъж, — и без това си най-умната жена в Ню Йорк.“
— Още не съм се преуморила както трябва — отговори тя. — Може би като сляза долу, ще си намеря някой подходящ кандидат за любовник. За успокоение на нервите.
Уили я освободи от прегръдката си и отстъпи назад, като че изтрезня.
— Колко смешно, ха-ха-ха — каза той студено.
— Напред към бойното поле — каза тя и угаси лампата на масата. — Пиенето е в кухнята.
В тъмнината Уили я стисна за китката.
— Какво лошо съм направил? — попита той.
— Нищо — отговори тя. — Идеалната домакиня и нейният съпруг се връщат сред красотата и благородството на Дванадесета западна улица. — Гретхен издърпа ръката си и слезе по стълбите. Малко след това Уили също дойде долу. Беше останал, за да дари сина си с една ухаеща на мартини целувка.
Тя видя, че Рудолф е оставил Джони Хийт и сега говори разпалено в един ъгъл с Джули, която сигурно бе дошла, докато Гретхен е била горе. Приятелят на Рудолф от Оклахома, типичен простак, се смееше прекалено високо на нещо, което една от секретарките му разправяше. Джули беше с вдигната прическа и с елегантна рокля от черно кадифе. „Аз непрекъснато се старая да не изглеждам като ентусиазирана гимназистка“ — сподели веднъж Джули с нея. Тази вечер беше успяла. Дори престарала. Правеше впечатление на твърде самоуверена за възрастта си. Гретхен беше сигурна, че Джули и Рудолф не са спали никога заедно. След като ходеха от пет години! Просто нечовешко. Имаше нещо ненормално в това момиче или в Рудолф, или и в двамата.