— Ти си имаш там приятелка — каза тя накрая. Затова искаш да стоиш в онзи ужасен град.
Той се засмя.
— Няма защо да се смееш — каза Джули ожесточено, сякаш бе забравила напълно дните, когато двамата пееха заедно, когато тя му казваше, че го обича. — Завъртяла ти е главата някоя продавачка от галантерията или някоя касиерка или кой знае каква. През цялото време ти си имал любовница. Аз знам.
Той пак се засмя, въоръжен със своето целомъдрие.
— Тогава излиза, че си педераст — каза тя грубо. — От пет години ходим заедно, казваш, че ме обичаш, а нито веднъж досега не си спал с мен, не си бил истински с мен.
— Не съм бил насърчен да направя такова нещо — отговори Рудолф.
— Добре — каза Джули. — Насърчавам те. Сега. Тази нощ. Аз съм в „Сейнт Мориц“, стая деветстотин двадесет и трета.
Не се поддавай на изкушението, всичко ще се опорочи на разхвърляното хотелско легло, помисли си Рудолф, а гласно отсече:
— Не.
— Тогава или си лъжец, или си педераст — каза тя.
— Аз искам да се оженя за теб — каза той. — Можем да се оженим другата седмица.
— А къде ще прекараме медения месец? — попита тя. — В универсалния магазин на Колдъруд, на щанда за градинска мебел? Аз ти предлагам белоснежното си девствено тяло — продължи Джули подигравателно. — Безплатно. Без никакви ангажименти. Кой е луд да се жени? Аз съм свободна, еманципирана, страстна американка. И поддържам напълно сексуалната революция.
— Не — повтори той. — И престани да говориш като сестра ми.
— Педераст — каза тя. — Искаш да ме погребеш със себе си в онова мрачно градче. А аз през цялото време си мислех колко си умен и какво блестящо бъдеще те очаква. Ще се омъжа за теб. Другата седмица. Ако обаче заминеш за Европа и започнеш да следваш право от есента. Ако не си съгласен на това, просто ела да работиш в Ню Йорк. Няма значение какво ще работиш. Аз също ще работя. Искам да работя. А в Уитби какво ще правя? Ще се чудя по цял ден коя престилка да си вържа, за да те посрещна вечерта в къщи.
— Обещавам ти, че след пет години ще можеш да живееш в Ню Йорк или където пожелаеш.
— Обещаваш — повтори тя. — Лесно е да се обещава. А аз нямам намерение и за пет години да се погребвам. Просто не те разбирам. Какво, за бога, смяташ, че ще постигнеш по този начин?
— Започвам да работя две години по-рано от всичките ми връстници — каза Рудолф. — Аз знам какво правя. Колдъруд ми има доверие. Пред него се откриват големи възможности, магазинът е най-малкото. Той е само началото, основата. Колдъруд още не знае това, но аз го знам. Когато дойда следващия път в Ню Йорк, няма да съм просто един младеж, завършил някакъв неизвестен колеж, който чака пред нечий кабинет с шапка в ръка. Когато дойда в Ню Йорк, ще ме посрещат още от входната врата. Аз съм бил дълго време беден, Джули — каза той, — и ще направя така, че никога вече да не съм беден.
— Добре те е възпитал Бойлан! — извика Джули. — Той те е погубил. Единствено за пари мислиш! Толкова ли са важни за теб парите? Пари и само пари!
— Недей да ми говориш като някоя разочарована богаташка — каза той.
— Няма значение как ти говоря, важното е, че ако следваш право…
— Не мога повече да чакам — каза той. — Чакал съм достатъчно дълго. Учил съм достатъчно. Ако са ми нужни юридически съвети, ще си наема адвокати. — Нали така разсъждаваше Дънкан Колдъруд, практичен и здравомислещ човек. „Те наемат учени, за да им вършат работа.“ — Ако искаш да бъдеш с мен — прекрасно. Ако не… — Но не можа да довърши и повтори неубедително: — Ако не… О, Джули, не знам. Съвсем не знам. Мисля си, че разбирам всичко, но теб не мога да разбера.
— Излъгах майка си и баща си… — разплака се тя. — За да бъдем двамата сами. Но ти не си същият. Ти правиш каквото Бойлан ти каже. Прибирам се в хотела. Не искам повече да говоря с теб. — Плачейки безутешно, тя даде знак с ръка на минаващото край тях такси. Колата спря със скърцане; Джули се качи и тръшна силно вратата.
Докато колата шумно се отдалечаваше, той не помръдна. След това се обърна и тръгна към дома на Гретхен. Беше оставил там чантата си, Гретхен щеше да го сложи да спи на дивана във всекидневната; спомни си номера на хотелската стая — деветстотин двадесет и три.
С издръжката, която получаваше като разведена, Мери Джейн си беше подредила приятен дом. Рудолф никога не беше лежал в толкова широко и меко легло, осветено от една лампа на тоалетката (Мери Джейн не пожела да угаси лампата); голямата стая с дебел килим и перленосиви копринени тапети говореше, че тук са хвърлени много пари за обзавеждане. Тъмнозелени плюшени завеси изолираха шумовете на града. Встъплението (а то беше кратко) стана в просторната всекидневна, подредена с позлатени мебели в стил директоар и с големи огледала в позлатени рамки, които неясно с метални отблясъци отразяваха прегърнатата двойка. „Това, което ни предстои, ще стане ей там“ — беше казала Мери Джейн, отскубвайки се от прегръдката, и без да получи съгласие от Рудолф, го беше завела в спалнята.