— Моля те — извика тя с тъничък, детински глас. — Моля те, недей да си отиваш.
— Съжалявам — каза той. А в същност никак не съжаляваше. При мисълта, че ще излезе на улицата, облечен и сам, на душата му ставаше леко.
— Не мога да понасям да съм сама през нощта — каза умолително тя.
— Обади се на Уили — каза той и седна да си обуе чорапите и обувките.
— Няма да мога да заспя, няма да мога — каза тя. Той завърза връзките на обувките си, без да бърза.
— Всички си отиват — каза тя, — всички мръсници си отиват. Ще направя каквото поискаш. Остани до шест часа, докато съмне, до пет часа, моля ти се, миличък. Ще направя всичко за теб… — Тя вече плачеше.
Цяла нощ сълзи, женски сълзи, помисли си той презрително, изправи се, закопча ризата си и върза връзката си. Когато застана пред огледалото, риданията продължиха да отекват зад гърба му. Рудолф видя, че косата му е разрошена и сплъстена от пот. Отиде в банята. Там имаше десетки шишенца с парфюм, шампоани, хапчета за храносмилане, хапчета за сън. Среса косата си внимателно, заличавайки следите от нощта.
Когато се върна в спалнята, тя вече не плачеше. Седеше подпряна на възглавниците и го гледаше студено с присвити очи. Беше изпила уискито, но все още държеше чашата.
— За последен път те моля — каза тя дрезгаво. Той си облече сакото.
— Лека нощ — каза Рудолф. Тя захвърли чашата срещу него. Той не се наведе, за да избегне удара. Чашата го удари по челото, после се разби в огледалото над камината от бял мрамор.
— Мръсник — каза тя.
Той излезе от стаята, мина по коридора, отвори външната врата, излезе на площадката, затвори безшумно вратата и повика асансьора.
Мъжът, който обслужваше асансьора, беше стар, използуваха го само късно през нощта, когато нямаше движение. Той гледаше замислено Рудолф, докато се спускаха в кънтящата шахта. Дали брои пътниците си, мислеше Рудолф, дали си прави точен отчет в зори? Когато асансьорът спря, мъжът отвори вратата.
— От главата ти тече кръв, млади човече — каза той.
— Благодаря, че ми казахте — отговори Рудолф.
Мъжът не отвърна нищо, а Рудолф прекоси фоайето и излезе на тъмната улица. Останал сам, далеч от погледа на онези влажни, забелязващи всичко очи, Рудолф извади носната си кърпа и я притисна о челото си. Тя се изцапа с кръв. Всички срещи нараняват. Той тръгна към светлините на Пето авеню и стъпките му отекваха по тротоара. На ъгъла се спря. На уличната табела пищеше „Шейсет и трета улица“. Поколеба се. „Сейнт Мориц“ се намираше на Петдесет и девета улица, край парка. Стая деветстотин двадесет и три. Една кратка разходка в свежото утро. Като избърса отново челото си с кърпата, той се запъти към хотела.
Нямаше представа какво ще направи, като стигне там. Ще моли за прошка, ще се закълне — „Ще направя всичко, което поискаш“, ще признае вината си, ще се разобличи, ще се пречисти от греховете си, ще моли за любов, ще разбуди стари спомени, ще подтисне страстта, ще възвърне нежността, ще заспи, ще забрави…
Фоайето беше празно. Администраторът, седнал на бюрото, го погледна бегло, без любопитство, свикнал да посреща самотни мъже, скитали до късно през нощта из спящия град.
— Стая деветстотин двадесет и трета — каза той по вътрешния телефон.
Чу как телефонистът го свърза със стаята. След десет иззвънявания затвори телефона. Погледна часовника във фоайето. Четири часът и тридесет и пет минути. И последните барове в града бяха затворени за тридесет и пет минути. Излезе бавно от фоайето. Посрещна и изпрати този ден сам. Толкова по-добре.
Спря едно минаващо такси и се качи в него. От тази сутрин започваше да печели по сто долара седмично. Можеше да си позволи да вземе такси. Каза адреса на Гретхен, но когато колата се понесе към южната част m града, той промени решението си. Не искаше да вижда Гретхен, а още по-малко Уили. Те щяха да му изпратят чантата.
— Извинявайте — наведе се той към шофьора, — искам да отида на Централната гара.
Макар че не беше спал двадесет и четири часа, когато се яви на работа в девет сутринта в кабинета на Дънкан Колдъруд, Рудолф имаше съвсем свеж вид. Той не перфорира картата си на автомата, който отчиташе кога пристигат служителите на работа. Беше приключил вече с това задължение.
ГЛАВА ТРЕТА
1950
Томас набра комбинацията ат цифри на катинара и отключи шкафчето си. Вече от няколко месеца всички шкафчета имаха катинари и от членовете на клуба се изискваше да оставят портфейлите си в канцеларията, където ги запечатваха в големи пликове и ги заключваха в касата. Това решение беше взето по настояване на Брустър Рийд, на когото откраднаха от джоба прословутата банкнота от сто долара — това се бе случило в събота следобед, когато Томас замина за Порт Филип. Доминик с удоволствие му съобщи новината в понеделник следобед, когато Томас се върна на работа. „Най-после се убедиха, че не си ти — каза Доминик — и няма да ме обвиняват, че съм взел на работа някакъв крадец, мошеници такива.“ Доминик беше убедил членовете на клуба да увеличат заплатата на Томас с десет долара и сега Томас получаваше четиридесет и пет долара седмично.