— Това не беше никаква тренировка — каза Грийнинг. — Трябваше да ми кажете, че не се чувствувате добре. Нямаше никакъв смисъл да се събличам. А ти какво ще кажеш, Джордах? — попита той. — Гледал съм те няколко пъти. Искаш ли да си премериш силите с мен?
Джордах, каза си Томас. Значи, знае името ми. Той погледна въпросително Доминик. Грийнинг нямаше нищо общо с ентусиазираните любители на физкултурата с големи шкембета, при които Доминик обикновено го пращаше.
В полупритворените тъмни очи на Доминик проблеснаха пламъчетата на сицилианската омраза. Беше настъпил моментът да подпали замъка на господаря.
— Щом мистър Грийнинг иска, Том — каза Доминик тихо, плюейки кръв, — мисля, че трябва да му удовлетвориш желанието.
Томас сложи ръкавиците, а Доминик му ги завърза — свел глава, без да го погледне и без да каже нищо. Томас изпита познатото чувство на страх, удоволствие и нетърпение, по ръцете и краката му сякаш мина електрически ток, усети, че се настървява за бой. Наложи си да се усмихне весело на Грийнинг над сведената глава на Доминик, но Грийнинг го гледаше с каменно лице.
— Готово — каза Доминик и се отдръпна.
Грийнинг веднага се нахвърли на Томас, като протегна напред лявата си ръка, а дясната сви под брадата. Колежанин, помисли си Томас презрително, отби левия удар и се опита да се изплъзне от насочената към него дясна ръка. Грийнинг беше доста по-висок от Томас, но само три-четири килограма по-тежък. Обаче се оказа по-бърз, отколкото Томас предполагаше, и десният удар го улучи в слепоочието. За последен път Томас се беше бил сериозно с шефа на гаража в Бруклайн, а вежливата размяна на удари с миролюбивите джентълмени от клуба не можеше да го подготви за съперник като Грийнинг. Съвсем изненадващо Грийнинг се престори, че замахва с дясната си ръка, и нанесе с лявата къс удар със сгънат лакът в главата на Томас. Този кучи син не се шегува, помисли си Томас и като се сниши, заби лявата си ръка в ребрата на Грийнинг, а веднага след това стовари дясната върху главата му. Грийнинг го притисна и го заблъска с дясната си ръка в ребрата. Беше силен, нямаше съмнение, че беше много силен.
Томас хвърли поглед на Доминик, очаквайки някакъв сигнал. Но Доминик стоеше настрани невъзмутимо и не даваше никакъв знак.
Добре, каза си Томас, чудесно, тогава започвам. Да става каквото ще.
Биха се две минути без прекъсване. Грийнинг нападаше методично и грубо, използувайки височината и теглото си, а Томас му отвръщаше мигновено с цялата си злоба, която старателно беше подтискал през последните месеци. Дръж се сега, капитане, казваше си той и се впускаше смело, прилагайки всичко, което знаеше — удряше, причинявайки остри болки, навеждаше се, за да избегне ударите, и си повтаряше: „Хайде да те видя, хубавецо, хайде сега, полицейско куче, на ти за десетте долара.“
И на двамата им течеше кръв от носа и от устата, когато Томас най-сетне нанеса удара, с който знаеше, че ще отбележи началото на края. Усмихвайки се глупаво, Грийнинг отстъпи, размахвайки немощно все още вдигнатите си ръце. Томас се завъртя около него с пружинираща стъпка, готов да нанесе последния решителен удар, но Доминик застана помежду им.
— Засега стига толкова, господа — каза Доминик. — Направихте хубава тренировка.
Грийнинг се съвзе бързо. Очите му се избистриха и той изгледа студено Томас.
— Свалете ми ръкавиците, Доминик. — Това бяха единствените му думи. Даже не се опита да изтрие кръвта от лицето си. Доминик развърза ръкавиците му и Грийнинг с изправена походка излезе от салона.
— Отиде ми службата — каза Томас.
— Сигурно така ще стане — отговори Доминик, развързвайки ръкавиците. — Но си струваше. Заради мен — засмя се той.
Минаха три дни, но нищо не се случи. Освен Доминик, Грийнинг и Томас никой друг не знаеше какво бе станало в салона; нито Томас, нито Доминик говореха за това пред членовете на клуба. Може би Грийнинг се чувствуваше неловко, че едно двадесетгодишно момче, много по-дребно от него, го е победило и затова не искаше да повдига въпрос пред управителния съвет.
Всяка вечер след затварянето на клуба Доминик казваше: „Още няма нищо“ и чукаше на дърво.
На четвъртия ден Чарли, който чистеше съблекалнята, дойде при Том и му каза:
— Доминик те вика да отидеш веднага при него.
Без да се бави, Томас отиде в стаята му. Доминик седеше на бюрото си и броеше пари — девет банкноти по десет долара. Той погледна тъжно Томас.
— Ето ти заплатата за две седмици напред, малкия — каза той. — От днес си уволнен. Следобед имаше събрание на управителния съвет.
Томас сложи парите в джоба си. Надявах се, че ще се задържа тук поне една година, помисли си той.