— Трябваше да ме оставиш да му нанеса последния удар, Дом — каза той.
— Да, трябваше — съгласи се Доминик.
— Ти също ли ще си имаш неприятности?
— Сигурно. Но ти не се безпокой — каза Доминик. — Запомни едно — никога не се доверявай на богатите.
Стиснаха си ръцете. Томас излезе от стаята, събра си нещата от шкафчето и напусна сградата, без да се сбогува с никого.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Събуди се точно в седем без четвърт. Никога не навиваше часовника да звъни. Нямаше нужда. Полежа още минута-две. В съседната стая майка му хъркаше. Прозорецът беше отворен и в стаята беше студено. През леко развяващите се завеси проникваше бледа зимна светлина и дългите редици от книги върху лавицата срещу леглото започнаха смътно да се очертават.
Днешният ден нямаше да бъде обикновен. Снощи след затварянето на магазина той отиде в кабинета на Колдъруд и остави на бюрото му издутия плик.
— Бих искал да прочетете това, когато намерите време — каза той на възрастния човек.
Колдъруд погледна подозрително плика.
— Какво има тук? — попита той, побутвайки презрително плика с дебелия си пръст.
— Сложно е да ви обясня сега — каза Рудолф. — По-добре да говорим, след като го прочетете.
— Поредната ти безумна идея, а? — каза Колдъруд. Издутият плик като че ли го ядоса. — Пак ли си решил да ме убеждаваш в нещо?
— А-ха — каза Рудолф и се усмихна.
— Знаеш ли какво, млади човече — започна Колдъруд, — откакто те назначих тук, холестеринът ми значително се е повишил! Значително.
— Мисис Колдъруд все ме моли да ви накарам да си вземете отпуска.
— А, така ли? — изсумтя Колдъруд. — Тя не знае, че аз не бива да те оставям сам в магазина и за десет минути. Следващия път, като ти каже, че трябва да си взема отпуска, обясни й, че това е невъзможно. — Но когато си тръгна вечерта за в къщи, той взе плика със себе си. Рудолф беше сигурен, че веднъж отвори ли го, ще изчете всичко до края.
Той продължаваше да лежи неподвижно под завивките; реши да не става рано тази сутрин, а да остане и да обмисли какво ще каже на Колдъруд, когато влезе в кабинета му. След това промени решението си, каза си: по дяволите, няма да се вълнувам, ще се правя, че днешният ден е като всички останали дни.
Отхвърли завивките, скочи от леглото и затвори прозореца. Опита се да не трепери от студ, докато събличаше пижамата си и нахлузваше дебелия анцуг. Обу вълнени чорапи и обувки за тенис с дебели гумени подметки. Облече едно карирано вълнено палто и излезе от къщи, като затвори леко вратата, за да не събуди майка си.
Долу на входа го чакаше Куентин Макгъвърн. Куентин също беше облечен с анцуг. Отгоре имаше дебел пуловер. Вълнена плетена шапка покриваше ушите му. Четиринадесетгодишният Куентин беше най-големият син на негърското семейство, което живееше в отсрещната къща. Всяка сутрин двамата бягаха заедно.
— Здрасти, Куент — каза Рудолф.
— Здрасти, Руди — каза Куентин. — Ама какъв студ. Майка ми смята, че сме луди да излизаме в такава сутрин.
— Тя ще запее друга песен, като й занесеш златен медал от Олимпийските игри.
— Ами, ще запее — каза Куентин. — Още я чувам какво приказва.
Закрачиха бързо към ъгъла. Рудолф отключи вратата на гаража, който беше взел под наем, и влезе да извади мотора. Някъде дълбоко в съзнанието му се промъкна неясен спомен. Друга врата, друго тъмно пространство, друг вид мотор. Лодката в склада, миризмата на реката, мускулестите ръце на баща му.
Но сега той се намираше в Уитби, с едно момче в анцуг, на друго място, където няма река. Изкара мотора. Надяна чифт стари вълнени ръкавици, подплатени с вълна, включи мотора и седна. Куентин се намести зад него, хвана го през кръста и двамата се понесоха по улицата с насълзени от студения вятър очи.
След няколко минути стигнаха до университетското игрище. Колежът „Уитби“ беше вече университет. Игрището не беше оградено, но от едната му страна имаше наредени дървени пейки. Рудолф остави мотора до пейките, свали палтото си и го преметна на седалката.
— По-добре си съблечи пуловера — каза той. — Ще го облечеш на връщане, за да не изстинеш.
Куентин се загледа в игрището. Над тревата се стелеше прозрачна, ледена мъгла. Той потрепера.
— Може би майка ми е права — каза той, но свали пуловера и започна да бяга бавно по пистата, посипана със сгурия.
Докато учеше в колежа, на Рудолф никога не му оставаше време да спортува. Сега му се струваше странно, че след като е толкова ангажиран, делови човек, намираше време шест дни от седмицата да бяга по половин час. Бягаше, за да поддържа форма, а освен това се наслаждаваше на ранната утринна тишина, на мириса на трева, на смяната на сезоните, на твърдата писта. Отначало бягаше сам, но една сутрин видя пред къщи Куентин, облечен в анцуг, който му каза: