Той седна на масата в кухнята, изпи портокаловия сок и кафето и изяде филийка препечен хляб. Майка му пиеше само кафе. Косата й висеше на дълги прави кичури, а под очите й имаше огромни тъмни кръгове. Въпреки това обаче съвсем не изглеждаше по-зле, отколкото преди три години. Сигурно щеше да доживее деветдесетте. Той нямаше нищо против дълголетието й. Благодарение на нея беше освободен от военна служба. Единствен син на болна майка. Последният и най-скъп майчински подарък беше го спасила от ледените окопи в Корея.
— Снощи сънувах брат ти Томас — каза тя. — Беше същият като на осем години. Като малък хорист в църковен хор по Великден. Дойде в стаята ми и каза: „Прости ми, прости ми…“ — Тя отпи замислено от кафето си. — Никога досега не съм го сънувала. Поддържаш ли връзки с него?
— Не — каза Рудолф.
— Да не би да криеш нещо от мен?
— Не. Защо да крия?
— Бих искала да го видя още веднъж, преди да умра — каза тя. — В края на краищата той ми е син.
— Няма да умреш.
— Може и да не умра скоро — каза тя. — Имам чувството, че като дойде пролетта, ще се почувствувам по-добре. Ще можем пак да ходим на разходка.
— Това вече е хубава новина — каза Рудолф, допи кафето си и стана. Целуна я за довиждане и добави: — Аз ще приготвя вечерята. На връщане ще напазарувам.
— Не ми казвай какво ще купиш — помоли кокетно тя. — Нека да бъде изненада.
— Добре — отговори той. — Ще ти направя изненада.
Когато Рудолф стигна в магазина със сутрешните вестници в ръка, които беше купил по пътя, нощният пазач беше още на поста си пред служебния вход.
— Добро утро, Сам — каза Рудолф.
— Здравей, Руди — поздрави го нощният пазач. Рудолф държеше всички стари служители, които го познаваха от самото начало, да се обръщат към него с малкото му име.
— Ранобудник си ти — каза нощният пазач. — Когато бях на твоите години, никой не можеше да ме вдигне от леглото в такова време.
Затова си останал нощен пазач на такава възраст, Сам, помисли си Рудолф, но само се усмихна и мина през полутъмния, спящ магазин, за да се качи в кабинета си.
Кабинетът му беше спретнат и скромен, имаше две бюра — на второто седеше секретарката му, мис Джайлс, енергична стара госпожица. Върху широките лавици по стените стояха симетрично подредени купища списания — американското и френското издание на „Вог“, „Севънтийн“, „Гламър“, „Харпърс Базар“, „Ескуайър“, „Хаус енд Гардън“, откъдето той черпеше идеи за оформлението на щандовете и витрините. Градът бързо се променяше; хората, които идваха тук от Ню Йорк, имаха пари и ги харчеха с широка ръка. Местните жители живееха по-добре от преди и започваха да възприемат по-изисканите вкусове на новите си съграждани. Колдъруд се съпротивляваше упорито с присъщата си назадничавост срещу опитите да се превърне солидният му магазин, обслужващ простолюдието и средната класа, в сергия за модни финтифлюшки и измишльотини, както той се изразяваше, но финансовата равносметка сочеше красноречиво какви са резултатите от поредното нововъведение и с всеки изминал месец Рудолф все по-лесно осъществяваше идеите си. След почти едногодишна опозиция Колдъруд се съгласи да прегради част от ненужно големия склад и да го превърне в щанд за спиртни напитки с богат избор от хубави френски вина, които Рудолф с удоволствие подбираше сам, припомняйки си на какво го беше научил Бойлан по този въпрос.
Той не беше виждал Бойлан от деня, когато получи дипломата си. На два пъти през лятото се опита да го покани на вечеря, но и двата пъти Бойлан рязко му отказа. Всеки месец Рудолф изпращаше на Бойлан чек от сто долара, за да изплати заема си от четири хиляди долара. Бойлан никога не осребряваше чековете, но Рудолф се стараеше да има винаги достатъчно пари в банката, които да покрият дълга му, в случай че Бойлан реши да осребри чековете наведнъж. Рудолф не мислеше често за Бойлан, но когато се сетеше за него, изпитваше някакво смесено чувство на презрение и благодарност. Смяташе, че когато човек разполага с толкова много пари и с неограничена свобода като Бойлан, той няма право да бъде нещастен. Бойлан беше малодушен по характер, а Рудолф, който подтискаше всеки признак на слабост у себе си, не можеше да понася слабохарактерните хора. Уили Абът и Теди Бойлан са си лика-прилика, мислеше Рудолф.