Той разтвори вестниците на бюрото си — местния „Рекорд“ и нюйоркския „Таймс“, който пристигаше сутрин с първия влак. На първата страница на „Таймс“ се съобщаваше за тежки сражения по 38-я паралел и за нови обвинения в държавна измяна и подривна дейност, отправени във Вашингтон от сенатора Маккарти. На първата страница на „Рекорд“ се съобщаваше за отхвърленото чрез гласуване предложение за облагане на училищното ръководство с нови данъци и за големия брой скиори, използували през този сезон новата писта край града. Всеки град с проблемите си.
Рудолф разгърна страниците на „Рекорд“. Голямата двуцветна реклама за нов модел вълнени рокли и жилетки беше отпечатана нескопосно, с размазани контури; Рудолф си записа в бележника да се обади още тази сутрин в редакцията на вестника.
След това разтвори „Таймс“ и петнадесет минути разучава какво е положението на фондовата борса. Когато спести хиляда долара, Рудолф отиде при Джони Хийт и го помоли да вложи парите му. Джони, който боравеше със суми от порядъка на милиони долари, се съгласи да се заеме най-сериозно е молбата на Рудолф и следеше с голямо вълнение съдбата на влога му, сякаш Рудолф беше един от най-важните клиенти на фирмата му. Авоарите на Рудолф бяха все още скромни, но непрекъснато нарастваха. Четейки новините от борсата, Рудолф с удоволствие установи, че тази сутрин е с триста долара по-богат, поне на книга, в сравнение с вчерашния ден. Благослови мислено приятеля си Джони Хийт, извади писалка и се захвана да решава кръстословицата. Това беше един от най-приятните моменти на деня. Ако успееше да се справи с кръстословицата до отварянето на магазина в девет часа, започваше работа с приятното чувство за спечелена победа.
Четиринадесет водоравно. Ю-р-а-я, написа той старателно.
Почти свършваше с кръстословицата, когато телефонът иззвъня. Той погледна часовника си. Телефонистките бяха дошли рано на работа, забеляза той одобрително. Вдигна слушалката с лявата си ръка и докато попълваше една от вертикалните колонки с думата п-о-в-с-е-м-е-с-т-е-и, каза:
— Ало-о-о?
— Джордах? Вие ли сте?
— Да, Кой е?
— Дентън, професор Дентън.
— О, как сте, сър? — каза Рудолф, като продължаваше да се чуди коя дума, чиято трета буква е „а“, може да означава трезвен.
— Много ми е неприятно, че ви безпокоя — каза Дентън. Гласът му звучеше особено, сякаш шепнеше и се страхуваше да не би някой да го подслушва. — Но може ли да ви видя днес по някое време?
— Разбира се — отговори Рудолф и написа думата уравновесен на последния ред на кръстословицата. Той виждаше често Дентън, когато ходеше в библиотеката на колежа, за да вземе книги по разни въпроси на търговията и икономиката. — Аз съм през целия ден в магазина.
Дентън издаде някакъв странен, сподавен звук.
— Предпочитам да се видим някъде извън магазина. Свободен ли сте на обяд?
— Само за четиридесет и пет минути…
— Чудесно. Ще се срещнем близо до магазина. — Дентън говореше задъхано и бързо, а в колежа винаги говореше бавно и мелодично. — Какво ще кажете да се видим в „Рипли“? На ъгъла, до магазина, нали го знаете?
— Да — каза Рудолф, изненадан от избора на Дентън. Заведението беше по-скоро кръчма, отколкото ресторант и в него ходеха работници, за да пият, а не да обядват. Мястото съвсем не беше подходящо за един възрастен професор по история и икономика. — В дванадесет и петнадесет удобно ли ви е?
— Ще ви чакам, Джордах. Благодаря, благодаря. Много сте любезен. Значи, до дванадесет и петнадесет — каза Дентън много бързо. — Не можете да си представите колко съм благодарен… — продължи Дентън и изведнъж прекъсна разговора по средата на изречението си.
Рудолф се намръщи, чудейки се за какво ли може да е разтревожен толкова Дентън, и затвори телефона. Погледна часовника си. Девет часът. Вратата се отвори. В кабинета влезе секретарката и каза:
— Добро утро, мистър Джордах.
— Добро утро, мис Джайлс — поздрави Рудолф и хвърли ядосано вестника в кошчето. Заради Дентън не успя да свърши кръстословицата преди девет часа.
Рудолф започна първата си за деня обиколка из магазина — вървеше бавно, усмихваше се на продавачите, не спираше никъде, уж гледаше разсеяно, а очите му не пропускаха нищо. След това в кабинета си щеше да напрани учтиви забележки на отговорниците на съответните щандове: вратовръзките, които се продават с намаление, не са подредени достатъчно грижливо на щанда; мис Кейл от парфюмерията е гримирала твърде ярко очите си; кафенето не е проветрено както трябва.
Следеше с особено внимание онези отдели, които се появиха чак след като Колдъруд склони да ги включи в магазина — малкия бутик, където се продаваха евтини и модни бижута, италиански жилетки, френски шалчета и кожени шапки, от които се трупаха неочаквано големи печалби; кафенето (изумително беше, че жените не спират да ядат по цял ден), което не само осигуряваше солидна печалба, но стана любимо място за срещи на домакините от града, а те след това рядко излизаха от магазина, без да купят нещо; щандът за ски, който заемаше част от пространството, предназначено за спортни стоки, се ръководеше от един младеж с атлетическа фигура на име Ларсен — той пленяваше момичетата от града всяка неделя, когато се спускаше по заснежените склонове, и получаваше недопустимо малка заплата, като се има пред вид колко много купувачи привлича в магазина само с едно спускане по хълма веднъж седмично. Младежът беше предложил на Рудолф да го научи да кара ски, но Рудолф отклони предложението с усмивка. Обясни му, че не може да си позволи точно сега да си счупи крака.