Щандът за грамофонни плочи беше също негова идея и той осигуряваше на магазина много млади клиенти, които харчеха щедро парите на родителите си. Колдъруд мразеше шума и се възмущаваше от поведението на повечето млади хора (собствените му дъщери — двете бяха вече големи, а третата, невзрачна ученичка — се отличаваха с кротост и викторианско благоприличие), затова се противопоставяше решително на откриването на щанд за грамофонни плочи. „Аз няма да ставам собственик на долно кабаре — казваше той, — няма да покварявам американската младеж с тези варварски звуци, които днес се смятат за музика. Остави ме на мира, Джордах, остави на мира стария, старомоден търговец.“
Но Рудолф му представи статистически данни за сумите, които американската младеж изразходва всяка година за покупки на грамофонни плочи, и обеща да постави в залата кабини, изолиращи шума, и Колдъруд както обикновено отстъпи. Той често се сърдеше на Рудолф, но Рудолф винаги се държеше с него учтиво и търпеливо и успяваше в повечето случаи да постигне своето. Колдъруд се хвалеше пред приятелите си със своя нов помощник-управител и със собствената си прозорливост, че е избрал точно него сред толкова други хора. Удвои заплатата му, без Рудолф да настоява за това, а на Коледа му връчи премия от три хиляди долара. „Той модернизира не само магазина, проклетникът му с проклетник — разправяше Колдъруд, но не в присъствието на Рудолф, — а и мен самия. В края на краищата нали затова съм си взел млад помощник.“
Веднъж месечно Рудолф ходеше на вечеря в дома на Колдъруд — на мрачната пуританска трапеза дъщерите говореха само когато ги питаха нещо, а най-силното питие, което се сервираше, беше ябълков сок. Прудънс, най-голямата и най-хубавата от дъщерите, беше помолила няколко пъти Рудолф да отиде с нея на танци извън града. Далеч от бащината си къща, Прудънс забравяше за викторианското благоприличие, Но Рудолф не си позволяваше никакви волности с нея. Нямаше намерение да предприема нещо толкова банално и опасно, като женитба с дъщерята на шефа си.
Засега не смяташе да се жени. Имаше време за брак. Преди три месеца беше получил покана за сватбата на Джули с някой си Фицджералд. Той не отиде на сватбеното тържество в Ню Йорк, но когато пишеше поздравителната телеграма, очите му се напълниха със сълзи. Презирайки се за тази своя слабост, той се отдаде още повече на работата си и почти успя да забрави Джули.
Изобщо се пазеше от всякакви момичета. Когато вървеше из магазина, усещаше закачливите погледи на някои продавачки, които биха били щастливи да пофлиртуват с него: чернокосата мис Съливан например, от бутика; високата и грациозна мис Брандиуайн от щанда за юношеско облекло; дребничката, руса мис Соумс с едрия бюст от щанда за грамофонни плочи, която се поклащаше под такта на музиката и му се усмихваше срамежливо, когато минеше край нея; и още шест-седем други като тях. Той, разбира се, се изкушаваше, но не се поддаваше на изкушението и се държеше с всички еднакво любезно и безразлично. В магазина на Колдъруд никога не се организираха забави и затова не се явяваше случай, когато под влиянието на алкохола и празничното настроение можеше да се установи някаква близост.
Нощта с Мери Джейн в Ню Йорк и отчаяният опит да се обади по телефона от пустото фоайе на хотел „Сейнт Мориц“ го бяха научили да подтиска страстите си.
В едно обаче беше убеден — следващия път, когато предложи на някое момиче да се омъжи за него, ще бъде напълно сигурен, че то няма да му откаже.
Като мина втори път край щанда за плочи, той си припомни, че трябва да помоли някоя от по-възрастните жени в магазина да намекне тактично на мис Соумс, че ще е по-добре да носи сутиен под пуловера си.