Когато телефонът иззвъня, Рудолф разглеждаше проектите за подредбата на стоките за месец март с Бергсън — млад човек, който се занимаваше с оформянето на витрините.
— Руди — каза Колдъруд, — можеш ли да дойдеш за малко в кабинета ми? — Гласът му беше сдържан и не издаваше настроението му.
— Идвам веднага, мистър Колдъруд — отговори Рудолф и затвори телефона. — Ще трябва да отложим за малко нашата работа — каза той на Бергсън.
Бергсън се оказа истинска находка. Той беше направил декорите за летния театър в Уитби. Рудолф ги беше харесал и му бе предложил да се заеме с оформянето на витрините на магазина през зимните месеци. Преди да се появи Бергсън, витрините се оформяха както дойде, всеки щанд се бореше за повече място и излагаше стоките си, без изобщо да се съобразява как са подредени съседните витрини. Бергсън прекрати тази практика. Той беше дребен, меланхоличен младеж, който не можеше да получи достъп до сценографските среди в Ню Йорк. Прие с благодарност предложението да работи през зимата в магазина и вложи целия си талант в оформянето на витрините. Свикнал да прави театрални декори за летните постановки с много оскъдни Средства, той използуваше най-различни евтини материали и вършеше всичко сам.
Темата на проектите върху бюрото на Рудолф беше настъпващата пролет; Рудолф беше казал на Бергсън, че според него този път витрините на Колдъруд ще бъдат оформени по-сполучливо от всякога. Бергсън беше винаги намусен, но въпреки това Рудолф предпочиташе да работи с него вместо с отговорниците на щандовете или със завеждащите отделите „Ценообразуване“ и „Счетоводство“. Идеалът му за бъдещето беше никога да не се занимава с търговски баланси или с месечни инвентаризации.
Тъй като кабинетът беше отворен, Колдъруд веднага видя Рудолф и каза:
— Влизай, Руди, и затвори вратата. — На бюрото лежаха книжата от плика, връчен предната вечер.
Рудолф седна срещу бюрото и зачака.
— Руди — каза кротко Колдъруд, — смаян съм от теб.
Рудолф не отговори нищо.
— Кой друг знае за всичко това? — Колдъруд посочи с ръка книжата на бюрото си.
— Никой.
— Кой ги е преписвал на машина? Мис Джайлс?
— Аз. В къщи.
— Ти всичко съобразяваш, нали? — В думите му нямаше нито укор, нито възторг.
Рудолф продължаваше да мълчи.
— Кой ти каза, че притежавам тридесет акра земя близо до езерото? — попита Колдъруд рязко.
Този участък земя се водеше като собственост на някаква нюйоркска корпорация. Джони Хийт трябваше да използува цялата си изобретателност, за да установи, че истинският собственик на корпорацията е Дънкан Колдъруд.
— За съжаление не мога да ви отговоря на този въпрос — каза Рудолф.
— Не можеш да отговориш, не можеш да отговориш! — извика нетърпеливо Колдъруд. — Значи, няма да кажеш. Мълчаливото поколение, както пишат сега в описание „Таим“. Руди, откакто те познавам, не съм те хванал в лъжа, затова и сега смятам, че няма да ме излъжеш.
— Нямам намерение да ви лъжа, сър — каза Рудолф.
Колдъруд отмести книжата от бюрото си и попита:
— Това да не би да е някакъв ход, с който искаш да ми вземеш мястото?
— Не, сър — отговори Рудолф. — Това е предложение как да използувате по-изгодно положението си и парите си. Как с разрастването на града да разширите търговските си интереси. Как да се възползувате от данъчните закони и в същото време да оставите след смъртта си цялото си имущество на жена си и на децата си.
— Колко страници има тук? — понита Колдъруд. — Петдесет, шейсет?
— Петдесет и три.
— Добре, че не са повече — изсумтя Колдъруд. — Сам ли измисли всичко това?
— Да. — Рудолф не смяташе, че трябва да казва на Колдъруд как месеци наред е използувал познанията на Джони Хийт и как благодарение на него е успял да разработи по-сложните раздели в общия план.
— Добре, добре — измърмори Колдъруд, — ще прегледам всичко.
— Ако ми позволите да ви дам един съвет, сър — каза Рудолф, — би трябвало да отидете в Ню Йорк и да поговорите е вашите адвокати и банкери.
— Какво знаеш за моите адвокати в Ню Йорк? — попита Колдъруд подозрително.
— Мистър Колдъруд, аз отдавна работя при вас — каза Рудолф.
— Добре. Да предположим, че прочета внимателно това, което си написал, и приема тази идиотска идея, както ти я предлагаш — организирам акционерно дружество, пускам в обращение акции, взимам заеми от банките, построявам този проклет търговски център на брега на езерото и като последен глупак откривам към него и театър — да предположим, че направя всичко това, ти каква полза ще имаш?
— Ще се надявам да стана председател на управителния съвет на компанията, чийто директор ще бъдете вие, да получа подходяща за тази длъжност заплата и право да закупя акции през следващите пет години — каза Рудолф. Да е жив и здрав Джони Хийт. Не си губи времето с дреболии. „Играй на едро“, съветваше го той, — Ще си осигуря помощник, който ще поеме работата тук когато аз съм зает другаде. — Беше писал вече на Брад Найт в Оклахома за тази възможност.