— Всичко си премислил, така ли, Руди? — В гласа на Колдъруд вече звучеше открита враждебност.
— Работих над този проект повече от една година — каза спокойно Рудолф. — Опитах се да предвидя всички проблеми, които биха възникнали.
— А ако кажа „не“, ако просто сложа всичко това в една папка и го забравя, тогава ти какво ще направиш? — попита Колдъруд.
— Тогава за съжаление ще трябва да напусна магазина в края на годината, мистър Колдъруд — отговори Рудолф. — Ще трябва да си потърся по-перспективна работа.
— Преди да дойдеш, се оправях и без теб, сигурно и сега ще мога — каза Колдъруд.
— Разбира се, че ще можете — отговори Рудолф.
Колдъруд се наведе навъсено над бюрото си, измъкна един лист от купчината книжа, погледна го гневно и го остави с явно отвращение.
— Театър — каза той ядосано. — Има вече един театър в града.
— Догодина ще го събарят — каза Рудолф.
— Всичко си проучил — забеляза учудено Колдъруд. — Това ще бъде обявено чак през юли.
— Да, но винаги се намира някой, който да разгласи предварително — отговори Рудолф.
— Така излиза. И винаги се намира някой, който всичко чува, нали, Руди?
— Да, сър — усмихна се Рудолф.
— И после трупаш капитал от това, така ли е, Руди? — каза Колдъруд и най-сетне се усмихна.
— Знаете, че не действувам по този начин — каза Рудолф е равен глас.
— Да, знам — съгласи се Колдъруд. — Съжалявам, че го казах. Сега можеш да си тръгнеш. Ще ти съобщя решението си.
Рудолф го остави надвесен над книжата върху бюрото. Тръгна бавно между щандовете с обичайната си младежка походка и дружелюбна усмивка.
Проектът, който Рудолф беше представил на Колдъруд, беше сложен, но той беше обмислил всичко до най-малката подробност. Градът се разрастваше по посока на езерото. Освен това съседният град Сийдъртън, отстоящ на около петнадесет километра, се свързваше с Уитби чрез ново шосе и също така се разширяваше към езерото. Из цяла Америка никнеха извънградски търговски центрове и хората вече свикваха да пазаруват почти всичко в тях. Тридесетте акра на Колдъруд бяха идеално място за търговски център, който да обслужва двете градчета и заможните собственици на къщите, пръснати по брега на езерото. Ако Колдъруд не предприемеше нещо, някой друг бизнесмен или някоя корпорация щеше да се възползува от възможността след една-две години и освен че щеше да натрупа големи печалби, щеше да съсипе магазина на Колдъруд в Уитби. Вместо да чака някой конкурент да го разори, Колдъруд имаше преимуществото да конкурира, макар и частично, сам себе си.
В проекта си Рудолф предвиждаше място за хубав ресторант и за театър, които да привличат клиенти и вечер. След летния сезон театърът можеше да се използува за кинозала през останалите месеци от годината. Освен това той предвиждаше място за не много скъпи жилищни сгради на брега на езерото и предлагаше върху блатистите и неизползувани участъци земя, също така собственост на Колдъруд, да се развият някои от расли на леката промишленост.
Спазвайки съвета на Джони Хийт, Рудолф беше посочил най-добросъвестно всички привилегии, с които подобни инициативи се ползуваха пред закона.
Рудолф беше сигурен, че предложението му Колдъруд да превърне новото си предприятие в акционерно дружество ще накара стария човек да приеме проекта му. Ценните предимства и високата рентабилност на магазина и на търговския център ще осигурят нарастването на основния капитал. Когато Колдъруд умре, неговите наследници — съпругата му и трите му дъщери — няма да бъдат изправени пред необходимостта да продават предприятията по принуда, за да изплатят наследствените данъци, а ще могат да продават части от акциите, като в същото време запазят контролния пакет акции на корпорацията.
Докато работеше над проекта и изучаваше принципите за създаване на корпорации, данъчната система и законите за недвижимите имоти, Рудолф откри с цинично задоволство, че в Америка капиталът е под защитата на закона. Той не изпитваше никакви морални скрупули, че се опитва да приложи законите в своя полза. Всяка игра си има своите правила. Научаваш правилата и се придържаш към тях! Ако правилата са други, ще действуваш по друг начин.