— Тя е много културна — каза мис Пакард. — На ден изчита по една книга.
Мис Соумс не обърна внимание на думите й.
— Той е една загадъчна личност, забулена в мистерия, както се изрази веднъж мистър Чърчил. Видели са го да бяга в ранни зори, следван от едно негърче. От какво бяга? Какво иска да му съобщи негърчето? Видели са го в Ню Йорк в съмнителни квартали. Какви грехове върши в големия град? Защо не ги върши на местна почва?
— Бетси — пошепна й Ларсен, — хайде да идем да се пързаляме.
— Ако продължим този разговор другата неделя, може би ще получим отговори на всички въпроси — каза мис Соумс. — А сега можеш да ми целунеш ръката. — Тя протегна ръка, изви нагоре китката си и Рудолф, изчервявайки се, я целуна.
— Аз трябва да се връщам в града — каза той.
Сметката беше на масата и той остави няколко банкноти. С бакшиша тя възлизаше на петнадесет долара.
Когато излязоха навън, валеше слаб сняг. Планината изглеждаше мрачна и опасна, върховете й едва се различаваха в леката снежна вихрушка.
— Благодаря за обяда, мистър Джордах — каза Ларсен. Повече от един път в седмицата той не можеше да се обръща към Рудолф с малкото му име. — Беше много приятно.
— Наистина беше много приятно, мистър Джордах — каза мис Пакард, която се упражняваше да се държи като бъдеща съпруга на Ларсен. — Наистина.
— Хайде, Бетси — каза Ларсен, — ела да се спуснем още веднъж и да влезем във форма след виното.
— Аз се връщам в града с моя добър, стар приятел Руди с неговия мотор-страшилище. Нали, Руди? — каза мис Соумс.
— Много ще ви бъде студено с мотора — отговори Рудолф. С якето и с огромните очила, кацнали смешно върху скиорската й шапка, тя имаше вид на малко и беззащитно дете. От очилата главата й изглеждаше много голяма, като тежка рамка на малкото, дяволито лице.
— Няма да се пързалям повече днес — каза важно мис Соумс. — Настроена съм за друг вид удоволствия. Хайде да се качваме — заяви тя и тръгна към мотора.
— Ако не искате, недейте да я взимате — намеси се Ларсен притеснено, чувствувайки се отговорен за държането на Бетси.
— О, нека дойде — каза Рудолф. — Ще карам бавно и ще внимавам да не падне.
— Тя е малко особено момиче — продължаваше да се притеснява Ларсен. — Не знае да пие. Но иначе не е лошо.
— Не е направила нищо лошо, Бени. — Рудолф потупа Ларсен по издутото му от дебелия пуловер рамо. — Не се тревожи. И виж какво можеш да разбереш за онази плевня. — Най-сетне в сигурния свят на бизнеса, помисли си той.
— Разбира се, мистър Джордах — каза Ларсен и заедно с мис Пакард махнаха с ръка на Рудолф, който изфуча с мотора от паркинга; мис Соумс го държеше здраво през кръста.
Снегът не беше силен, но все пак той трябваше да кара внимателно. Оказа се, че мис Соумс, макар и слабичка, има изненадващо силни ръце и въпреки че виното беше развързало езика й, тя пазеше отлично равновесие и се накланяше леко с Рудолф при всеки завой на шосето. От време на време си пееше песните, които слушаше по цял ден на щанда за грамофонни плочи, но тъй като вятърът свистеше в ушите му, Рудолф долавяше, сякаш отдалече, откъслечни мелодии. Като дете, което пее с прекъсвания в някоя далечна стая.
Пътуването му беше приятно. В същност беше доволен от целия ден. Радваше се, че натякванията на майка му за църквата го накараха да излезе от къщи.
Като наближиха Уитби и стигнаха до университета, той намали и попита мис Соумс къде живее. Оказа се, че е близо до студентските общежития и Рудолф се понесе по познатите улици. Беше още рано следобед, но небето тъмнееше от черни облаци и прозорците на къщите светеха. Когато намали скоростта на един стоп, усети, че ръката на мис Соумс се спуска от кръста по бедрото му. Тя започна леко да го гали и да се смее в ухото му.
— Не бива да се отвлича вниманието на шофьора — каза той. — Нали знаете, че това е официална разпоредба.
Но тя само се засмя и продължи да го гали.
Минаха покрай един възрастен мъж, който разхождаше куче; Рудолф забеляза, че човекът се слиса. Той наду рязко мотора и постигна желания резултат. Мис Соумс се вкопчи за него, без да мърда повече.
Стигнаха адреса, който тя му беше казала — стара едноетажна къща, облицована с дъски и със занемарена градина. Прозорците бяха тъмни.
— Вече сме у дома — каза тя и скочи от мотора. — Пътуването беше много приятно, Руди. Особено последните две минути. — Тя свали очилата и шапката си, отметна глава и косата й падна свободно по раменете. — Няма ли да влезеш вътре? В къщи няма никой. Майка ми и баща ми са на гости, а брат ми е на кино. Можем да преминем към следващия стадий на нашето запознанство.