— Скоч.
— Скоч със сода за моя приятел, мис — каза Дентън, — и още един бърбън за мен.
Сетне замлъкна и загледа втренчено чашата в ръцете си. По пътя за бара Рудолф беше решил как ще постъпи. Щеше да каже на Дентън, че му е невъзможно да се яви пред комисията във вторник, но че е готов да направи това във всеки друг ден, ако комисията отложи разглеждането на делото. Ако се окаже, че това е невъзможно, ще отиде довечера при директора на колежа и ще му каже какво е смятал да заяви пред комисията. Ако Дентън не приеме това предложение, ще напише довечера изказването си в негова защита, за да може Дентън да го прочете пред комисията. Рудолф очакваше с ужас момента, когато щеше да направи тези предложения на Дентън, но отиването му в Ню Йорк с Колдъруд в единадесет и пет във вторник сутринта в никакъв случай не можеше да се отложи. Добре, че Дентън засега мълчеше; след като келнерката поднесе питието му, той дълго време разклащаше чашата, издигайки кратка музикална бариера срещу всякакви разговори.
— Много ми е неудобно, че ви откъсвам така от работата ви, Джордах — измърмори Дентън, без да вдига очи. — Неприятностите правят човека егоист. Минавам край едно кино, гледам, че хората са се наредили на опашка, за да се смеят на някаква комедия, и си мисля: „Не знаят ли какво става с мен, как могат да ходят на кино?“ — Той се засмя мрачно. — Пълен абсурд — продължи Дентън. — В Европа от хиляда деветстотин тридесет и девета година до хиляда деветстотин четиридесет и пета бяха избити петдесет милиона души, а аз ходех на кино два пъти седмично. — Той отпи жадно от питието си, отпуснал рамене, хванал чашата си с две ръце; чашата издрънча, когато я остави обратно на масата.
— Кажете какво се е случило — каза Рудолф, мъчейки се да го успокои.
— Нищо — отговори Дентън. — Впрочем това не е вярно. Много неща се случиха. Всичко приключи.
— Какво искате да кажете? — попита Рудолф спокойно, едва успял да прикрие възбудата в гласа си. Значи, всичко е било напразно. Буря в чаша вода. В края на краищата хората не са чак такива глупаци. — Те са прекратили следствието, нали?
— Искам да кажа, че аз прекратих следствието — отговори Дентън глухо, поглеждайки Рудолф изпод смачканата си кафява филцова шапка. — Днес си подадох оставката.
— Не може да бъде — каза Рудолф.
— Да, да — отговори Дентън. — След дванадесет години. Предложиха ми да си подам оставката и обещаха тогава да прекратят следствието. Не мога да си представя как щях да издържа утрешния ден. След дванадесет години. Много съм стар вече, много съм стар. Може би ако бях по-млад… Когато човек е млад, по друг начин възприема абсурда. И вярва, че справедливостта може да възтържествува. Жена ми не е спряла да плаче цяла седмица. Все повтаря, че този позор щял да я убие. Това, разбира се, е силно казано, но ако жена ти плаче седем нощи, трудно можеш да издържиш. Затова се реших. Аз просто исках да ви благодаря и да ви съобщя, че не трябва да идвате утре в два часа следобед.
Рудолф преглътна. Опита се много внимателно да прикрие облекчението си.
— Щях да бъда щастлив, ако можех да ви защитя — каза той. Нямаше да бъде щастлив, но, така или иначе, се беше подготвил да се изкаже в защита на Дентън и в момента не виждаше никакъв смисъл да обяснява точно какви чувства изпитва. — Какво ще правите сега? — попита той.
— Хвърлиха ми спасителен пояс — отговори унило Дентън. — Един мой приятел е преподавател в Международната школа в Женева. Поканиха ме да работя там. Ще получавам по-малко пари, но все пак ще работя нещо. В Женева, изглежда, не са такива маниаци като тук. Разправят, че градът е хубав.
— Но това е средно училище — възрази Рудолф, — а вие цял живот сте преподавали в колеж.
— Да, но това е Женева — каза Дентън. — Аз искам да се махна от тази проклета държава.
Рудолф никога не беше чувал някой да нарича Америка проклета държава и отчаянието на Дентън го порази. Като ученик той беше прославял родната си страна заедно с четиридесетте момчета и момичета от класа си с песента „Бог те е благословил“ и сега, макар и вече възрастен, разбра, че още вярва в думите на песента.
— Не е толкова лошо, колкото мислите — каза той.
— По-лошо е дори — каза Дентън.
— Всичко ще се забрави и ще ви поканят да се върнете пак тук.
— Никога — отговори Дентън. — Няма да се върна дори и на колене да ме молят.
„Човекът без родина“, припомни си Рудолф урока от първоначалното училище за нещастния изгнаник, прехвърлян от кораб на кораб, за да не види никога бреговете на родната земя и националното знаме и вечно да скърби. Сега Женева ще бъде този кораб без знаме. Дентън вече беше изгнаник, седнал в най-отдалеченото сепаре в бар „Рипли“, и Рудолф изпита към него едновременно жал и презрение.