Тълпата започна да се разпръсва, но Гретхен и Рудолф седяха един до друг безмълвно, страхувайки се да проговорят след всичко, което бяха видели. Най-после, без да гледа брат си, Гретхен глухо каза:
— Хайде да си тръгваме.
— Трябва да го видим — отвърна Рудолф.
— Какво искаш да кажеш? — погледна го изненадано Гретхен.
— Дойдохме. Гледахме го. Сега трябва да му се обадим — настоя Рудолф.
— Ние нямаме нищо общо с него — отговори Гретхен, съзнавайки, че това, което казва, не е истина.
— Хайде. — Рудолф се изправи, хвана я за лакътя и я принуди да стане. Този Рудолф, този хладнокръвен, благороден рицар, който приема всички предизвикателства.
— Не искам, не искам… — повтаряше тя, макар и да знаеше, че Рудолф е непреклонен и ще я заведе при окървавения, жесток, изпълнен с ненавист победител.
Пред съблекалнята стояха няколко мъже, но когато Рудолф отвори вратата, никой не се опита да го спре. Гретхен се поколеба.
— Аз по-добре да почакам тук — промълви тя. — Той може би се преоблича.
Рудолф не обърна никакво внимание на думите й, хвана я здраво за китката и я потегли със себе си. Томас седеше на една мръсна кушетка за масаж, препасан с кърпа през кръста, а някакъв лекар шиеше раната над окото му.
— Дребна работа — каза лекарят. — Още един шев, и готово.
Томас седеше със затворени очи, за да може лекарят да работи по-лесно. Над веждата му имаше жълто петно от йод, от което физиономията му изглеждаше разкривена като на клоун. Явно, че бе успял междувременно да се изкъпе, защото косата му беше мокра и прилепнала на челото и в този вид приличаше на едновремешните боксьори с голи юмруци. Около кушетката чакаха няколко мъже, които Рудолф позна — по време на мача те се въртяха около Томас и стояха в неговия ъгъл на ринга. Млада жена с тясна, прилепнала към тялото рокля въздишаше тихо всеки път, когато лекарят мушкаше иглата в кожата. Имаше смолисточерна коса, а стройните й крака бяха обути с черни найлонови чорапи. Изскубаните й, изтеглени с молив черни вежди й придаваха учуден кукленски вид. В стаята миришеше на пот, на масло за масажи, на пудра и на урина от тоалетната, която се виждаше през отворената врата. На мръсния под бяха хвърлени накуп една изцапана с кръв кърпа, просмуканите от пот тъмночервени гащета, бандажът, чорапите и обувките, с които Томас се беше боксирал. В стаята беше непоносимо горещо.
Какво търся аз на това място, помисли си Гретхен. Как попаднах тук?
— Готово — каза лекарят и като наклони леко глава, отстъпи назад, за да се възхити на работата си. После сложи на раната марля и лейкопласт. — След десет дни ще можеш пак да се боксираш.
— Благодаря, докторе — каза Томас, отвори очи и видя Рудолф и Гретхен. — Господи, вие какво правите тук? — извика той и се усмихна накриво.
— Имам да ти съобщя нещо — каза Рудолф. — Един човек на име Ал ми се обади по телефона и ми каза, че е заложил за теб петстотин долара — залогът е седем срещу пет.
— Браво на стария Ал — каза Томас, но погледна тревожно към чернокосата млада жена със съблазнителни форми, сякаш искаше да скрие от нея тази новина.
— Поздравявам те за победата — пристъпи Рудолф напред и протегна ръка.
Томас се поколеба за миг, после пак се усмихна и подаде подутата си, зачервена ръка.
— Радвам се, че спечели, Том — каза Гретхен. Не можеше да изговори думата „поздравявам“.
— Благодаря. — Той я изгледа весело и добави: — Нека да ви запозная. Брат ми Рудолф, сестра ми Гретхен, жена ми Тереза, менажерът ми, мистър Шулц, треньорът ми Пади и всички останали… — Той посочи с ръка мъжете, чиито имена не си направи труд да спомене.
— Приятно ми е да се запозная — каза Тереза. Същият подозрителен глас от следобедния телефонен разговор.
— Не знаех, че имаш роднини — каза мистър Шулц. И в неговия глас също прозвуча подозрение, сякаш да имаш роднини, е опасно и подсъдно.
— И аз не знаех — отговори Томас. — Както се казва, пътищата ни се разделиха. Но сигурно ставам страшно известен, Шулци, след като тази вечер дори брат ми и сестра ми са си купили билети.
— След днешния мач „Слънчевите градини“ са твои — каза мистър Шулц. — Отбеляза добра победа. — Той беше дребен мъж с шкембе, което издуваше зеления му пуловер. — Е, сега да ви оставим да си поговорите, да си кажете всички новини. Аз ще мина утре по някое време да видя как е окото, Томи. — Той облече сакото си и едвам го закопча.
Треньорът събра дрехите от пода и ги сложи в една торба.