— Приятно ми е да се запознаем — каза боксьорът, ръкувайки се с Рудолф.
— Прекрасен мач — потвърди Рудолф, макар че в същност му се искаше да каже: „Млади човече, моля ви, никога вече не слагайте боксьорски ръкавици.“
— Да — отговори боксьорът. — Брат ви е ужасно силен.
— Имах късмет — обади се Томас. — Истински късмет. Направиха ми пет шева над окото.
— Не беше нарочно, Томи — отговори Върджил. — Честна дума, не беше нарочно.
— Разбира се, Върджил — успокои го Томас. — Никой не казва, че е било нарочно. Аз просто исках да ти се обадя и да се уверя, че си добре — добави той и отново прегърна младежа през раменете.
— Благодаря, че дойдохте. Много любезно е от ваша страна — каза Върджил.
— Дано бързо се оправиш — пожела му Томас. Двамата с Рудолф се ръкуваха тържествено с всички останали в стаята и излязоха.
— Крайно време е да тръгваме — извика Тереза, щом ги видя в коридора.
Този брак ще изтрае най-много още шест месеца, помисли си Рудолф, крачейки към изхода.
— Ще го погубят това момче — каза Томас на Рудолф. — Той спечели няколко лесни победи и веднага го изправиха пред такова изпитание. Няколко пъти го гледах как се бие и разбрах, че ще мога да се справя с него. А менажерите са долни хора. Нали забеляза, че неговия човек изобщо го нямаше. Не е дочакал даже да разбере дали Върджил ще си отиде у дома или в болницата. Мръсно нещо е боксьорската професия. — Той се обърна назад, за да разбере дали Гретхен не се е възмутила от думите му, но тя вървеше като в транс, невиждаща и нечуваща.
На улицата спряха едно такси; Гретхен настоя да седне отпред при шофьора. Тереза се настани отзад между Томас и Рудолф. Тя беше обилно напарфюмирана, но когато Рудолф отвори прозореца, извика:
— Божичко, вятърът ще ми развали прическата.
— Извинявайте — каза Рудолф и затвори прозореца.
Пътуваха мълчаливо към Манхатън; Тереза държеше ръката на Томас, от време на време я вдигаше към устните си и я целуваше, доказвайки по този начин правото си на собственост.
Когато пресякоха моста, Рудолф каза:
— Ние ще слезем тук, Том.
— Сигурен ли си, че нямате възможност, да дойдете с нас? — попита Томас.
— Това е най-хубавият китайски ресторант в града — обади се Тереза. Пътуването мина спокойно, тя вече не се страхуваше, че някой може да я обвини в нещо и затова си позволи да се държи любезно — кой знае, може би в бъдеще щеше да има полза от всичко това. — Нямате представа какво ще изпуснете.
— Аз трябва да се прибера в къщи — каза Гретхен с треперещ глас, сякаш всеки миг щеше да изпадне в истерия. — Просто трябва да се прибера в къщи.
Ако не беше Гретхен, Рудолф щеше да остане с Томас. След такава шумна, победоносна вечер, след такъв юмручен бой Томас сигурно щеше да се чувствува тъжен и самотен с пискливата си жена в един ресторант, където никой не го познава, не го поздравява, не го аплодира. Ще трябва някой път да се реваншира за тази вечер.
Шофьорът спря таксито. Гретхен и Рудолф слязоха.
— Довиждане, роднини — каза Тереза и се засмя.
— Значи, утре в пет часа, Руди — напомни Томас и Рудолф кимна.
— Лека нощ — промълви Гретхен. — Пази се.
Таксито отмина и Гретхен се вкопчи в ръката на Рудолф, сякаш се боеше, че ще падне. Рудолф спря друго такси и каза на шофьора адреса на Гретхен. Намерила закрила сред тъмнината на колата, Гретхен не издържа — сгуши се в Рудолф и се разплака неудържимо, риданията разтърсваха цялото й тяло. Сълзи напираха и в очите на Рудолф, той притискаше здраво сестра си и я галеше по косата. В тъмното такси, през чиито прозорци проблясваха светлините на града и огряваха неравномерно с разноцветни неонови пламъци разкривеното от плач, обляно в сълзи красиво лице, Рудолф почувствува колко скъпа му е Гретхен и колко е силна обичта му към нея.
Най-сетне сълзите спряха. Гретхен се отдръпна от него и бършейки очите си с кърпичка, каза:
— Извинявай. Аз съм отвратителен сноб. Горкото момче, горкото момче…
Когато пристигнаха в къщи, момичето, което беше дошло да гледа Били, спеше на канапето в хола. Уили още го нямаше. Момичето каза, че никой не се е обаждал по телефона. Обясни, че Били е чел в леглото, докато е заспал, а тя угасила лампата в стаята му, без да го събуди. Момичето беше около седемнадесетгодишно, още ученичка, с къси чорапки, хубавко, чипоносо, срамежливо и много се смути, че са го заварили да спи. Гретхен наля в две чаши уиски със сода. Момичето беше оправило стаята, разхвърляните вестници стояха грижливо подредени на перваза на прозореца, а възглавниците бяха изпънати.