„Не беше нарочно, Томи, спомни си Рудолф, честна дума, не беше нарочно.“
— Няма защо да ми се извиняваш, Уили — успокои го той.
— Тя се шегуваше, нали? За боксовия мач? — запита Уили. — Това някаква гатанка ли е или нещо друго?
— Не. Наистина бяхме на боксов мач.
— Никога не мога да я разбера тази жена — каза Уили. — Когато искам да гледам боксов мач по телевизията, трябва да ходя по чуждите къщи. Е, тя сигурно ще ми разкаже. — Той стисна сърдечно ръката на Рудолф и Рудолф излезе. Уили затвори вратата, заключи я и сложи веригата.
Опасността е вътре, Уили, помисли си Рудолф. Ти я заключваш у дома си. Заслиза бавно по стълбите, чудейки се къде ли щеше да бъде тази нощ, какви ли извинения щеше да измисля, какви ли изневери и разочарования щяха да го очакват, ако през юнската нощ в хиляда деветстотин и петдесета година едно момиче беше вдигнало телефонната слушалка в стая деветстотин двадесет и три в хотел „Сейнт Мориц“.
Ако бях религиозен, щях да повярвам, че господ бди над мен, каза си той.
Спомни си, че обеща на Гретхен да направи каквото може, за да получи развод при изгодни за нея условия. Тъй като беше човек на логиката, трябваше да предприеме и първата логична стъпка. Къде ли може да се намери сигурен частен детектив? Джони Хийт сигурно знае. Той беше просто създаден, за да се оправя в Ню Йорк. Рудолф въздъхна, още отсега му ставаше неприятно, като си представеше момента, когато ще влезе при детектива, и самият детектив, макар и непознат, му беше неприятен, защото професията му щеше да го принуди да докаже разпадането и края на една любов.
Рудолф се обърна и погледна за последен път къщата, която току-що беше напуснал и срещу която кроеше тайни планове. Знаеше, че никога вече няма да може да изкачи тези стълби, никога вече няма да се здрависа с дребничкия, отчаян от живота мъж. Двуличието също има граници.
ГЛАВА ШЕСТА
1
На сутринта в урината му имаше малко кръв, но нищо не го болеше. Когато влакът навлезе в един тунел, той се погледна в прозореца и видя, че лейкопластът над окото придава на лицето му зловещ вид, но иначе не се отличаваше по нищо от всеки друг човек, тръгнал към банката. На октомврийското слънце Хъдсън имаше студеносин цвят и когато влакът мина край „Синг Синг“, той си помисли за затворниците, които гледат как реката тече свободно към морето, и каза на глас: „Горките нещастници.“
Потупа издутия си портфейл под сакото. Когато тръгна за града, взе седемстотинте долара от човека, който беше заложил за него. Ако Тереза се развика много, ще трябва да й даде двеста долара.
Той измъкна портфейла си. Бяха му платили в банкноти от сто долара. Извади една и взе да я разглежда. Бащата на Америка, Бенджамин Франклин, го гледаше от късчето хартия и приличаше на някоя стара жена. Да откриеш с помощта на едно хвърчило електрическия характер на гръмотевицата, припомни си смътно той; и все някой е щял да го направи. Франклин сигурно е бил много по-опасна личност, щом сега образът му краси толкова голяма банкнота. Май че негови бяха думите: „Господа, не бива да се разединяваме, иначе ще трябва да ни съберат, за да ни обесят всички заедно!“ Трябваше поне гимназия да завърша, помисли си разсеяно Томас, загледан в стодоларовата банкнота, припомнила му един епизод от историята. „Тази банкнота е законно платежно средство за погасяване на държавни и частни дългове, валидна пред държавната хазна на Съединените щати и пред всяка федерална банка.“ И това ако се нарича законни пари, здраве му кажи. В единия ъгъл на банкнотата се мъдреше сложният подпис на някоя са Айви Бейкър Прийст, пазител на държавното съкровище на Съединените щати. Излиза, че само една жена с такова шантаво име може да дрънка безнаказано празни приказки за дългове и пари.
Томас сгъна внимателно банкнотата и я отдели в джоба си, за да я прибави към другите банкноти от сто долара, които чакаха да бъдат извадени от тъмното подземно хранилище в ден като днешния.
Седналият срещу него мъж държеше някакъв вестник, разтворен на спортната страница. Томас видя, че чете за снощния боксов мач. Интересно какво ще му отговори, ако го потупа по рамото и му каже: „Искате ли да чуете от самия участник как е преминал мачът?“ В същност отзивите във вестниците бяха много добри, а на последната страница на „Нюз“ имаше снимка на Върджил, когато се опитва да стане за последен път, а Томас го гледа от единия ъгъл на ринга. Един журналист пишеше даже, че с този мач Томас се нарежда сред претендентите за шампионска титла, а Шулци му се обади развълнуван точно преди да тръгне от къщи, за да му каже, че някакъв менажер от Англия, конто гледал мача, предложил след шест седмици Томас да опита силите си в Лондон. „Ставаме известни — беше казал развълнувано Шулци. — Можем да се бием из цяла Европа. И ти ще ги направиш на пух и прах. В Англия боксьорите от твоята категория са по-зле и от Върджил Уолтърс. А човекът каза, че ще ни плати част от парите тайно, за да не трябва да ги декларираме пред данъчните власти.“