— Мистър Джордах? Мистър Хийт ви търси.
Той зачака раздразнено Джони да се обади. Щом някой е решил да говори по телефона, трябва да бъде готов да вдигне веднага слушалката, щом го свържат. Кой знае колко разгневени клиенти и купувачи има в Америка, които всеки божи ден седят и чакат секретарката да извика с напевен глас шефа си; колко ли сделки се провалят заради такова чакане, колко ли покани се отхвърлят и колко ли жени решават в този кратък интервал да кажат „не“.
— Здравей, Руди — обади се най-накрая Джони Хийт и Рудолф успя да прикрие раздразнението си.
— Имам информацията, за която ме помоли — каза Джони. — Вземи лист и молив да запишеш.
— Диктувай.
Джони му съобщи името и адреса на едно детективско бюро и добави:
— Разбрах, че на тях може да се разчита. — Той не попита Рудолф защо му е нужен частен детектив, макар че сигурно се досещаше за някои неща.
— Благодаря, Джони — каза Рудолф, след като записа името и адреса. — Благодаря за услугата.
— Няма нищо — отговори Джони. — Свободен ли си тази вечер?
— За съжаление, не. — Рудолф нямаше никакви планове за вечерта и ако секретарката на Джони не го беше накарала да чака, сигурно щеше да каже, че е свободен.
Като затвори телефона, той се почувствува още по-уморен и реши да се обади в детективското бюро на другия ден. Изненада се, че е толкова уморен. Не си спомняше друг път в пет часа следобед да се е чувствувал така.
Но сега нямаше съмнение, че е уморен. Да не би да е от възрастта? Засмя се. Нали е само на двадесет и седем години. Погледна лицето си в огледалото. В пригладената черна коса нямаше нито един посивял косъм. Под очите нямаше торбички. По бистрата мургава кожа не личаха никакви следи от разгулен живот или от скрита болест. Даже преумората не се беше отразила в това младежко, сдържано лице без всякакви бръчки.
И въпреки това той беше уморен. Легна на леглото, както си беше облечен, надявайки се да поспи няколко минути, преди да дойде Том. Но не можа. Презрителните думи на сестра му продължаваха да звучат в ушите му през целия ден, те не заглъхнаха даже когато се разправяше с адвокатите и архитектите. „На теб нещо доставя ли ти удоволствие?“ Можеше да се защити, като каже, че работата му доставя удоволствие, че с удоволствие ходи на концерти, че обича много да чете, че ходи на театър, на боксови мачове, на изложби, че му е приятно сутрин да тича, да кара мотор, че му доставя удоволствие да гледа майка си, седнала срещу него на масата, да, майка му, която не е хубава и не е обичана от никого, но е жива и благодарение на неговите усилия се намира в къщата си, а не в гроба или в някой старчески приют.
Гретхен боледуваше от болестта на века. Всичко се основаваше на секса. Едно непрестанно търсене на свещеното удоволствие от секса. Тя сигурно би казала, че става дума за любов, но според него в нейния случай въпросът се свеждаше до секс. От опита, който имаше, знаеше, че този вид щастие се купува на твърде висока цена и опорочава всичко останало. Например някоя лигава жена няма да те пусне в четири часа сутринта и ще се опита да те задържи при себе си, като хвърля по тебе чаши, изпълнена с убийствена омраза, защото си й се наситил за два часа и защото по начало такова е било мълчаливото ви споразумение. Или някое глупаво момиче ще ти се подиграва пред приятели и ще те кара да се чувствуваш като непълноценен мъж, а след това ще те опипва безсрамно посред бял ден. Ако майка му и баща му са се събрали някога, защото са си подхождали в сексуално отношение или дори защото са били влюбени един в друг, защо тогава трябваше да живеят като две обезумели животни в клетка и да се унищожават взаимно? Ами браковете на техните деца? Да вземем Том. Какво бъдеще го очаква в лапите на тази скимтяща, алчна, глупава и смешна жена с кукленска физиономия? А Гретхен с нейното високомерие, жертва на чувствеността си, презираща себе си заради мъжете, с които спи, зарязала жалкия си и неверен съпруг? Кой се подлага на унижението да се занимава с детективи, с шпиониране, с адвокати и разводи — той или тя?
Да вървят всички по дяволите, каза си Рудолф. Телефонът иззвъня.
— Брат ви чака във фоайето, мистър Джордах — каза администраторът.
— Моля, пратете го да се качи горе. — Рудолф скочи от леглото и оправи покривката. Не му се искаше Том да разбере, че е лежал, и да си помисли, че брат му живее в разкош и безделие. Натъпка бързо плановете на архитектите в един шкаф. Не искаше в стаята да има следи, които да показват с какво се е занимавал. Не искаше да остави у Том впечатлението, че е важен човек, погълнат от големи задачи.