— Синко, синко — плачеше тя и го прегръщаше с тънките си като вейки ръце, — Мислех, че никога вече няма да те видя.
Миришеше силно на одеколон. Той я целуна нежно по мократа буза, без да може да разбере какво точно изпитва в този момент.
Опирайки се на ръката му, тя го поведе навътре. Гостната беше тясна, тъмна и Томас позна мебелите от апартамента на Вандерхоф Стрийт. Още тогава те бяха стари и износени, а сега изглеждаха направо като развалини. През отворената врата той видя, че в съседната стая има бюро, единично легло и много книги.
Щом може да купува толкова книги, значи, може да си позволи да смени мебелите.
— Седни, седни — подкани го тя развълнувано и го поведе към единственото протрито кресло. — Какъв прекрасен ден. — Тънкият й глас беше станал писклив от дългогодишния навик да се оплаква. Краката й бяха отекли и обезформени; носеше широки, меки ортопедични обувки, също като инвалид. Движеше се така, сякаш беше окуцяла много отдавна при катастрофа. — Ти изглеждаш великолепно. Направо великолепно. — Той си спомни тези думи. Бяха от „Отнесени от вихъра“. — Аз се страхувах, че моят малък син ще бъде целият в белези и рани, а ти си станал много красив. Приличаш на моя род, има нещо ирландско в теб, това е ясно. Не си като другите двама. — Тя пристъпваше бавно и тромаво до него. Той седна сковано в креслото. Беше облечена с рокля на цветя, която висеше на слабото й тяло. Подутите й крака се подаваха под полата като чуждо тяло, сякаш не бяха нейни. — Какъв хубав сив костюм. — Тя го докосна по ръкава. — Костюм на джентълмен. А аз се боях, че още ходиш с пуловери — засмя се майка му весело; сега тя виждаше детството му в романтична светлина. — О, знаех си аз, че съдбата не може да бъде толкова жестока и няма да допусне да не видя детето си още веднъж, преди да умра. Сега покажи ми моя внук. Нали имаш негова снимка. Сигурна съм, че я носиш в портфейла си като всеки горд баща.
Томас извади снимката на детето си.
— Как се казва? — попита майка му.
— Уесли — отговори Томас.
— Уесли Пийз — каза майка му. — Хубаво име.
Томас смяташе, че няма смисъл да й припомня, че името на детето му е Уесли Джордах, нито да й разправя как цяла седмица се бе мъчил да убеди Тереза, че синът им не трябва да носи толкова претенциозно име. Но Тереза плака, настоява и накрая той отстъпи.
Майка му гледаше снимката и очите й се навлажниха. Тя я целуна.
— Мъничко красиво момченце — каза тя.
Томас не си спомняше майка му да го е целувала като дете.
— Трябва да ме заведеш да го видя — продължи тя.
— Разбира се.
— Но трябва да е по-скоро.
— Щом се върна от Англия — каза той.
— От Англия! Още не сме се видели както трябва, и ти вече заминаваш за другия край на света!
— Отивам само за две седмици.
— Сигурно печелиш много добре, щом можеш да си позволиш такова пътуване.
— Отивам там по работа. — Той съзнателно избягваше думата „бокс“. — Плащат ми пътя. — Не му се искаше тя да остава с впечатлението, че той е богат, което съвсем не отговаряше на истината. Освен това винаги е по-добре да минаваш за беден пред роднините си. Достатъчно е, че жена му прибира и последния цент, който занесе в къщи.
— Надявам се, че си пестиш парите — каза тя. — При твоята професия…
— Разбира се — прекъсна я той. — Не се тревожи за мен. — И като огледа стаята, добави: — Гледам, че и Руди много пести.
— О! — отвърна тя. — Жилището не е много представително, нали? Но не мога да се оплача. Руди плаща на една жена, която идва всеки ден да чисти и да пазарува, защото на мен ми е трудно да изкачвам стълбите. Освен това той търси по-широка квартира. Някъде на партер, където няма стълби, за да ми е по-лесно. Той не говори с мен много за работата си, но миналия месец във вестника имаше една статия за него; там пишеше, че е един от най-предприемчивите млади бизнесмени в града, така че сигурно печели добре. Но е прав, че пести. Трагедията на нашето семейство бяха всъщност парите. Заради тях и аз остарях без време. — Тя въздъхна от жал към себе си. — Баща ти беше болен на тази тема. За да получа десет долара от него за ежедневни нужди, трябваше всеки път да вдигам скандал. Като отидеш в Англия, опитай се тайно да разбереш дали някой не го е виждал там. Този човек е способен да отиде къде ли не. В края на краищата роден е в Европа и напълно естествено би било точно там да се укрива.
Съвсем се е побъркала, помисли си Томас. Горката. Руди не го беше подготвил за това.