— Ще се поинтересувам, като отида — каза той.
— Добър си ти. Винаги съм знаела, че по душа си добър, но попадна в лоша среда. Ако имах време да се грижа като истинска майка за децата си, можех да те спася от много неприятности. Ти трябва да бъдеш строг със сина си. Да го обичаш, но да го възпитаваш строго. Жена ти добра майка ли е?
— Добра е — отговори той. Предпочиташе да не приказва за Тереза. Погледна часовника си. Разговорът и тъмният апартамент му действуваха подтискащо. — Виж какво, сега е почти един часът. Искаш ли да те заведа на обяд? Аз съм с кола.
— На обяд? В ресторант? О, но това е прекрасно — каза тя, зарадвана като дете. — Моят силен, пораснал син ще заведе старата си майка на обяд.
— Ще отидем в най-хубавия ресторант — обеща той.
Връщайки се късно следобед към Ню Йорк с колата на Шулци, Томас си припомни изминалия ден, като се питаше дали ще отиде да види майка си втори път.
Представата за майка му от юношеските му години като мърмореща, вечно недоволна, строга жена, фанатично привързана към единия син за сметка на другия, сега се промени; майка му беше станала безобидна, жалка старица, тъжна и самотна, доволна и от най-малкия знак на внимание, жадна за обич.
Преди да обядват, той й поръча един коктейл и тя, леко замаяна, се засмя: „Ах, колко палава се чувствувам.“ След това Томас я разходи из града и се изненада, като разбра, че той в същност й е непознат. Тя беше живяла тук години наред, без да види нищо, включително и университета, който синът й беше завършил. „Нямах представа, че е толкова красиво“ — повтаряше тя, докато минаваха през кварталите с елегантни, големи къщи сред засенчени от дървета поляни. А когато минаха край универсалния магазин на Колдъруд, тя каза: „Не съм допускала, че е толкова голям. Знаеш ли, че никога не съм влизала вътре. А като си помисля само, че в същност Руди го управлява…“
Той паркира колата, двамата бавно обиколиха партера и Томас настоя да й купи една велурена дамска чанта за петнадесет долара. Тя помоли продавачката да й увие старата чанта и излезе от магазина, понесла гордо новата покупка.
Целия следобед тя не спря да приказва: той чу за първи път как майка му е живяла в приюта за сираци („Аз бях най-умното момиче в класа. Като свърших училище, ми дадоха награда“), как е работила като келнерка, как се е срамувала, че е незаконнородена, как е ходила във вечерно училище в Бъфало, за да се образова, как не е позволила на никой мъж да я целуне, преди да се омъжи за Аксел Джордах, как в деня на сватбата е тежала само петдесет и два килограма; тя му разказа колко красив е бил Порт Филип в деня, когато с Аксел са отишли да видят хлебарницата, разказа му за бялото увеселително корабче в реката, на чиято палуба са свирели валсове; спомни си колко хубав е бил кварталът, когато са се настанили там, и как е мечтаела да отвори едно малко, спретнато ресторантче, и как се е надявала, че мъжът й и децата й…
Когато я заведе обратно в къщи, тя го помоли да й даде снимката на сина си, за да я сложи в рамка на масата в стаята си. Той й я даде, а тя отиде, куцукайки, в стаята, откъдето се върна с една своя снимка, пожълтяла от годините — беше снимана на деветнадесет години с дълга бяла рокля, стройна, сериозна и красива.
— Ето — каза тя. — Искам да ти дам това.
Гледаше го мълчаливо как той слага внимателно снимката й в портфейла си на същото място, където преди това беше стояла снимката на сина му.
— Знаеш ли — каза тя, — тебе те чувствувам най-близък. Ние двамата си приличаме. Обикновени хора сме. Не сме като сестра ти и брат ти. Аз обичам Руди, поне така ми се струва, и трябва да го обичам, но не го разбирам. И понякога направо се страхувам от него. А ти… — засмя се тя. — Ти си такъв едър, силен, млад мъж, който изкарва хляба си с юмруци… Но с тебе се чувствувам толкова добре, сякаш сме на една възраст, сякаш си ми брат. Днешният ден… днешният ден беше чудесен. Чувствувам се като затворник, току-що излязъл на свобода.
Томас я целуна и я задържа в прегръдките си, а тя се притисна към него.
— Знаеш ли, че откакто дойде, не съм изпушила нито една цигара — каза тя.
Той караше бавно в мрака и мислеше за днешния ден. Спря пред едно крайпътно заведение, влезе вътре, седна пред празния бар и си поръча уиски. Извади портфейла си и се загледа в младото момиче, което беше станало негова майка. Радваше се, че отиде да я види. Може би нейната обич вече нямаше особена стойност, но все пак най-накрая беше спечелил тази жалка награда, за която се беше борил години наред. Седнал сам в празния бар, той почувствува, че го обзема необичайно спокойствие. То щеше да трае поне един час. От днес хората, които мразеше на този свят, ставаха с един човек по-малко.