— Когато бях на твоята възраст — продължаваше Колин, — ме изпратиха да уча в друг град. Първата седмица плаках. Първата година ненавиждах училището. Втората година го изтърпях някак си. Третата година започнах да редактирам училищния вестник и за първи път изпитах удоволствието от властта; и макар че пред никого не го признах, даже пред себе си, училището започна да ми харесва. Последната година плаках, защото трябваше да го напусна.
— Аз нямам нищо против, че отивам — каза Били.
— Добре — кимна Колин. — Училището е хубаво, ако днес изобщо съществуват хубави училища, но в най-лошия случай ще се научиш как да напишеш на английски едно просто разказно изречение. Вземи това. — Той извади един плик и го подаде на момчето. — Вземи го и не казвай на майка ти какво има вътре.
— Благодаря — каза Били. Сложи плика във вътрешния джоб на сакото си и погледна часовника си. — Не мислите ли, че трябва вече да ставаме?
Тримата тръгнаха един до друг. Били носеше китарата си и Гретхен за миг се разтревожи как ще приемат китарата в старото презвитерианско училище в Нова Англия. Може би изобщо няма да обърнат внимание на това. Сигурно вече знаят, че от четиринадесетгодишни момчета могат да очакват всичко.
Когато стигнаха изхода, където трябваше да се разделят, Гретхен каза:
— Били, сега върви и се качвай. Аз искам да се сбогувам с Колин.
— Ако имаш нужда от нещо, обади ми се по телефона за моя сметка — каза Колин и стисна ръката на Били.
Гретхен не отместваше очи от лицето му, докато той говореше със сипа й. Зад острите черти прозираше истинска нежност и загриженост, а проницателните очи под гъстите черни вежди гледаха ласкаво и сърдечно. Не съм направила грешка, каза си тя, не съм.
Били се усмихна сдържано, притеснен от това пътуване, при което единият баща го изпращаше, а другият щеше да го посрещне; той тръгна към самолета, нарамил китарата си, както войниците носят пушките си, когато патрулират.
— Не се тревожи за него, ще се оправи — каза Колин, когато момчето излезе на пистата, където чакаше самолетът.
— Надявам се — отговори Гретхен. — В плика имаше пари, нали?
— Няколко долара — каза небрежно Колин. — За дребни разходи. Да му е по-леко там. Има моменти, когато момчетата просто не издържат, ако не си купят един млечен шейк или последния брой на „Плейбой“. Уили ще ви чака ли в Айдълуайлд?
— Да.
— Двамата ли ще заведете Били в училището?
— Да.
— Сигурно така трябва — каза Колин безучастно. — На такива важни събития в живота на младежите трябва да присъствуват и двамата родители. — Той отмести очи от нея и се загледа в минаващите край тях пътници. — Всеки път, като видя рекламите на авиокомпаниите със снимки на усмихнати хора, които се качват по стълбичката на самолета, си давам сметка в какво лицемерно общество живеем. Никой не е спокоен, когато трябва да пътува със самолет. Ще спиш ли тази вечер с бившия си съпруг?
— Колин!
— Има и такива жени. Разводът може да послужи и като възбудител на половото желание.
— Върви по дяволите — каза тя и понечи да тръгне към изхода.
Но Колин я задържа, като я хвана здраво за ръката.
— Извинявай. Аз съм жесток, мнителен, подозрителен, злопаметен човек. — Усмихна се тъжно и умолително и добави: — Само за едно нещо искам да те помоля — не говори с Уили за мен.
— Няма. — Тя се обърна с лице към него, защото вече му беше простила.
Той нежно я целуна. По радиоуредбата приканваха за последен път пътниците да заемат местата си в самолета.
— Ще се видим в Ню Йорк след две седмици — каза Колин. — И недей да ходиш на никакви забавления, докато не дойда.
— Не се безпокой — отвърна тя и докосна с устни бузата му; той рязко се обърна и закрачи, а тя тайно в себе си се засмя, като го гледаше как върви — сякаш му предстои среща с опасен противник, от която е решил да излезе победител.
Гретхен го погледа още малко и после тръгна към самолета.
Въпреки че беше взел хапче, когато наближиха Андълуайлд и се приготвиха за кацане, Били повърна. По лицето му се бе изписал виновен израз, по челото му изби пот, а раменете му конвулсивно потръпваха. Гретхен го галеше безпомощно по врата и макар да знаеше, че няма нищо сериозно, се измъчваше, че в такива моменти не може да направи нищо, за да облекчи страданието на сина си. Колко глупаво разсъждават майките понякога.
Като спря да повръща, Били затвори внимателно плика и отиде в тоалетната, за да го хвърли и да си изплакне устата. Когато се върна, беше още блед. Беше избърсал потта от лицето си и изглеждаше спокоен, но щом седна до Гретхен, разочаровано каза: „Какво бебе съм, дявол да го вземе.“