— Гретхен! — извика той, но тя вече си беше тръгнала. В гласа му прозвуча искрена изненада. Такова нещо му се случваше за първи път — то не влизаше в установените правила на игрите, в които той участвуваше. Гретхен не се обърна и излезе, преди някой от келнерите да успее да й отвори вратата.
Тръгна бързо към Пето авеню, но когато ядът й постепенно понамаля, закрачи по-бавно. Реши, че е било глупаво да кипва така. Има ли някакво значение какво мисли Джони Хийт за нейния живот? Той се преструва, че харесва свободните жени, защото с тях може да се чувствува свободен. Понеже веднъж го е отблъснала, сега се опитва да й отмъсти. Знае ли той какво значи за нея да се събуди сутрин и да види Колин до себе си? Тя е привързана към съпруга си и той е привързан към нея и именно поради това и двамата са много по-добри и щастливи хора. А някои си въобразяват, че свободата е всичко на този свят.
Тя се запъти бързо към хотела, влезе в стаята си, вдигна телефонната слушалка и помоли да я свържат с дома й в Бевърли Хилс. Сега в Калифорния беше осем часът и Колин сигурно вече е в къщи. Трябваше да чуе гласа му, макар че той мразеше да го търсят по телефона и почти винаги говореше грубо и рязко, даже и с нея. Но в дома им никой не се обади и тя позвъни в студиото; помоли да я свържат с монтажната зала, но оттам й отговориха, че мистър Бърк си е тръгнал.
Тя остави бавно слушалката и закрачи из стаята. После седна на бюрото, извади лист хартия и започна да пише:
„Мили Колин, търсих те, но те нямаше в къщи, нямаше те и в студиото, аз съм тъжна, един мой бивш любовник ми наговори разни неверни неща, от които ми стана неприятно, в Ню Йорк е много горещо, а Били обича баща си повече, отколкото мен, аз съм нещастна без теб, трябваше да си бъдеш у дома, защото сега си мисля лоши работи за теб, ще сляза в бара да изпия едно уиски, или две, или три и ако някой се опита да ме закачи, ще извикам полиция, не знам как ще издържа без теб две седмици, дано не съм ти се сторила самонадеяна и всезнаеща, когато говорих за епизода с огледалата, но, моля те, прости ми, обещавам, че няма да се променя, няма да се, поправя и няма да мълча при условие, че ти обещаеш да не се променяш, да не се поправяш и да не мълчиш, а яката на ризата ти беше смачкана, когато ни караше към летището и аз съм ужасна домакиня, но съм домакиня, домакиня, домакиня, съпруга в твоя дом, а това е най-хубавата професия в целия свят и ако следващия път, когато се обадя, не си у дома, господ знае какво отмъщение ще ти измисля.
Без да препрочете писмото, тя го сложи в един плик за въздушна поща, слезе във фоайето, залепи му марки и го пусна в кутията — думите й щяха да прелетят заедно с нощните самолети пет хиляди километра, за да стигнат до другия край на големия тъмен континент, в който се намираше най-близкият й човек.
Отиде в бара, където никой не се опита да я закачи, и изпи две уиски, без да говори с бармана. После се качи в стаята си, съблече се и си легна.
На другата сутрин я събуди телефонът. Беше Уили:
— Ще дойдем да те вземем след половин час. Ние вече сме закусили.
Уили, бивш съпруг и бивш пилот, шофираше бързо и леко. Наближаваха училището; листата на дърветата по малките, красиви хълмове на Нова Англия бяха за почнали да пожълтяват. Уили пак носеше черни очила, но този път заради слънцето, което огряваше пътя, а не защото беше пил. Ръцете му държаха здраво волана, а спокойният му глас доказваше, че не е прекарал нощта в пиянство. На два пъти трябваше да спират, защото на Били му ставаше лошо в колата, но като се изключи това, пътуването беше приятно — едно младо, приятно и заможно американско семейство се вози в лъскавата си нова кола в слънчевия септемврийски ден и се наслаждава на прекрасния пейзаж.
Училището представляваше червена тухлена сграда в колониален стил; наоколо бяха разпръснати стари дървени къщи, които служеха за общежития на учениците, имаше IBHCOKII дървета и големи игрища. Когато стигнаха до главното здание, Уили каза:
— Това училище прилича на клуб, Били.
Слязоха от колата, качиха се по стълбите на главното здание и се озоваха в голямата зала сред оживени родители и ученици. Усмихната дама на средна възраст седеше на едно бюро и записваше новите ученици. Тя се ръкува с тях, каза, че й е много приятно да се запознаят, изказа задоволство от хубавото време и даде на Били едно цветно картонче с името му, което да закачи на ревера си.
— Дейвид Крофърд — викна тя към група по-големи момчета, които също носеха картончета на реверите си, но в други цветове. Едно високо осемнадесетгодишно момче с очила веднага изтича при тях. Дамата запозна гостите с момчето и каза: — Уилям, това е Дейвид. Той ще ти покаже къде да се настаниш. Ако имаш някакви проблеми сега или през учебната година, отивай направо при Дейвид и не го оставяй на мира, докато не се уреди всичко.