— Елате да ви покажа центъра — покани ги Рудолф. — Ако срещнете стария Колдъруд, трябва непременно да изкажете възхищението си.
Разни хора непрекъснато спираха Рудолф, ръкуваха се с него и казваха колко са доволни от това, което е направил за техния град. Мис Прескот продължаваше да щрака с камерите, а Рудолф се усмихваше скромно, повтаряше на всички колко му е приятно, че търговският център им харесва, и се обръщаше към всеки срещнат по име.
Сред хората, които го поздравяваха, Гретхен не позна нито една от съученичките си или от приятелките си, с които беше работила при Бойлан. Но съучениците на Рудолф бяха дошли, за да видят със собствените си очи какво е направил старият им приятел и да го поздравят — някои от тях искрено, а други с явна завист. По някакъв странен каприз на времето всички мъже, които идваха при Рудолф със съпругите и децата си и казваха: „Помниш ли ме? Ние бяхме в един клас“, изглеждаха по-възрастни, по-пълни, по-отпуснати от нейния неженен, необвързан със семейство брат. Успехът сякаш го подмладяваше и той като че ли принадлежеше към друго поколение — по-стройно, по-пъргаво, по-елегантно. Колин също изглеждаше по-млад от годините си. Победителите са вечно млади.
— Днес като че ли целият град се е събрал тук — каза Гретхен.
— Почти целият — отговори Рудолф. — Чух даже, че и Теди Бойлан се е появил. Сигурно ще го срещнем някъде — предупреди я Рудолф.
— Теди Бойлан? — попита тя равнодушно. — Че той жив ли е още?
— Така разправят хората. Аз също не съм го виждал много отдавна — отговори Рудолф.
Продължиха да вървят, но някак отчуждени един от друг.
— Почакайте ме малко — каза Рудолф. — Трябва да поговоря с диригента на оркестъра. Искам да изпълняват повече стари мелодии.
— Свикнал е за всичко сам да се грижи, нали? — каза Гретхен на Джони, проследявайки с поглед Рудолф, който се запъти бързо към оркестъра, следван неотклонно от мис Прескот.
Оркестърът засвири „Щастливите дни са пак при нас“, а Рудолф се върна, придружен от една млада двойка — много хубаво русо момиче с колосана бяла рокля и леко плешив, плувнал в пот мъж с измачкан летен костюм, който изглеждаше малко по-възрастен от Рудолф. Гретхен беше сигурна, че е виждала някъде този човек; но в момента не можеше да се сети къде точно.
— Това е Вирджиния Колдъруд, Гретхен — каза Рудолф. — Най-малката дъщеря на шефа. Аз съм ти разправял за нея.
— Наистина ли ви е разправял за мен, мисис Бърк? — усмихна се срамежливо мис Колдъруд.
— Нали си спомняш Брадфорд Найт? — попита Рудолф.
— Аз бях у вас в Ню Йорк по случай завършването на колежа и пресуших всичките ви запаси от алкохол — припомни й Брадфорд.
Сега тя позна младежа от Оклахома, който говореше с южняшки акцент и флиртуваше с момичетата в дома й в Гринич Вилидж. Акцентът вече не се усещаше толкова силно, но за съжаление Брадфорд беше започнал да оплешивява. Гретхен се сети, че преди няколко години Рудолф го беше убедил да се върне в Уитби и да стане помощник-управител на магазина. Тя знаеше, че Рудолф го харесва, но като гледаше Брадфорд, не можеше да си обясни защо. Рудолф й беше казал, че въпреки грубоватата си външност той има остър ум и се оправя чудесно с хората, като в същото време спазва всички нареждания.
— Разбира се, че ви помня, Брад — каза Гретхен. — Чувам, че имате неоценими достойнства.
— Карате ме да се изчервявам, госпожо — отговори Найт.
— Всички имаме неоценими достойнства — намеси се Рудолф.
— Не, не всички — каза момичето. То говореше сериозно, без да сваля очи от Рудолф; Гретхен разбра какво се крие зад погледа й.
Всички с изключение на момичето се засмяха. Горката, съжали я Гретхен. По-добре на някой друг да хвърля тези погледи.
— Къде е баща ти? — попита Рудолф. — Искам да го запозная със сестра ми.
— Отиде си в къщи — отговори момичето. — Ядоса се на кмета, защото той говореше само за теб, а не за него.
— Аз съм роден тук и кметът сигурно приписва на себе си тази заслуга — пошегува се Рудолф.
— Освен това му стана неприятно, че тя през цялото време снима тебе. — Вирджиния посочи мис Прескот, която, застанала на няколко метра от тях, правеше снимка на цялата група.
— Това са рисковете на професията — успокои я Джони Хийт. — Ще му мине.
— Вие не познавате баща ми — каза момичето и се обърна към Рудолф: — По-добре му се обади после по телефона да го успокоиш.
— Ще му се обадя, ако имам време — отговори небрежно Рудолф. — След около час ще отидем да пийнем нещо. А вие двамата защо не дойдете с нас?
— На мен не ми позволяват да ходя по барове, нали знаеш? — каза Вирджиния.