ГЛАВА ТРЕТА
Имаха среща в единадесет часа, но Джийн се обади да го предупреди, че ще закъснее няколко минути. Рудолф не възрази и каза, че и без това имал да води няколко телефонни разговора. Беше събота сутринта, а той през цялата седмица беше толкова зает, че не успя да намери време да позвъни на сестра си; затова сега се чувствуваше виновен. След като се бе върнал от погребението, обикновено й се обаждаше най-малко два или три пъти седмично. Беше предложил на Гретхен да дойде в Ню Йорк и да живее в неговия апартамент, който стоеше почти винаги празен. Старият Колдъруд отказваше да премести централното управление в града, затова Рудолф прекарваше в Ню Йорк не повече от десет дни в месеца. Но Гретхен беше решила да остане в Калифорния още известно време. Бърк не беше се погрижил да остави завещание — поне никой до този момент не можеше да го намери, — адвокатите се сърдеха, а бившата съпруга на Бърк водеше дела за право на собственост върху имуществото му и използувайки всякакви юридически ходове, се опитваше да изхвърли Гретхен от къщата.
Сега в Калифорния беше осем часът сутринта, но Рудолф знаеше, че Гретхен става рано и че звънът на телефона няма да я събуди. Той даде поръчка на телефонистката да го свърже и седна на бюрото е малката всекидневна, за да довърши кръстословицата от „Таймс“, която не бе успял да реши докрай на закуска, защото някои думи го бяха затруднили.
Беше наел апартамента мебелиран — безвкусно боядисан в ярки цветове и с непретенциозни столове с извити метални рамки; Рудолф възнамеряваше да живее временно в тази квартира, чието голямо удобство беше малката кухня с хладилник, който произвеждаше лед в голямо количество. Той обичаше често да си готви и да яде сам на масата, четейки нещо. Тази сутрин рано-рано си беше приготвил препечен хляб, портокалов сок и кафе. Понякога Джийн идваше и приготвяше закуска и за двамата, но тази сутрин беше заета. Тя никога не искаше да остане да нощува в апартамента и никога не обясняваше защо.
Телефонът иззвъня, Рудолф вдигна слушалката, но не беше Гретхен. Разнесе се резкият, носов, старчески глас на Колдъруд. Колдъруд не признаваше събота и неделя, като се изключат двата часа в неделя сутрин, когато ходеше на църква.
— Руди — започна направо Колдъруд без всякакви любезности, — ще се връщаш ли довечера в Уитби?
— Смятах да не идвам, мистър Колдъруд, имам да свърша тук някои неща, а освен това в понеделник е свикано съвещание и…
— Трябва да те видя колкото се може по-скоро, Руди — каза той раздразнено. С възрастта ставаше все по-нетърпелив и сприхав. Сякаш го беше яд, че богатството му все повече нарастваше, и мразеше хората, конто допринасяха за това, сякаш му беше неприятно, че когато взима важни решения, трябва да се съобразява все повече и повече с разни банкери и адвокати от Ню Йорк.
— Аз ще бъда в кантората във вторник сутринта, мистър Колдъруд. Можете ли да изчакате дотогава?
— Не, не мога да чакам. И не искам да се срещаме в кантората. Искам да дойдеш у дома. — Той говореше дрезгаво и напрегнато. — Ще те чакам утре след вечеря, Руди.
— Добре, мистър Колдъруд — отговори Рудолф. Тон се намръщи и затвори телефона. Беше взел два билета за футболния мач в „Стейдиъм“ за себе си и за Джийн, но поканата на Колдъруд означаваше, че ще трябва да изпусне мача. Джийн познаваше един от футболистите на „Гигантите“ от времето, когато е била в Мичиган, и разбираше изненадващо много от футбол, затова с нея беше много приятно да се ходи на мач. Защо този старец просто не вземе кротко да си умре?
Телефонът отново иззвъня; този път беше Гретхен.
Откакто Бърк бе умрял, гласът й се бе променил, тя вече не говореше енергично, звънко и мелодично както едно време. Явно се радваше, че Рудолф й се обажда, но радостта й беше някак вяла, също като на болен, когото посещават в болницата. Каза, че била добре, че се занимавала с книжата на Колин, подреждала ги, отговаряла на съболезнователните писма, които все още получавала, и се съветвала с адвокати за имота. Благодари му за чека, който й беше изпратил предишната седмица, и каза, че когато се уреди окончателно въпросът с наследството, ще му върне всичките пари, които й е дал.
— Не се тревожи за това — каза Рудолф. — Моля те. Не трябва нищо да ми връщаш.
— Радвам се, че ми се обади — отговори тя, сякаш не бе чула последните му думи. — Аз и без това щях да те търся, за да те помоля за една друга услуга.