— Какво има? — попита Рудолф, но веднага добави: — Почакай една секунда. — Някой звънеше по домофона, той бързо стана и изтича да натисне копчето.
— Мис Прескот е долу, мистър Джордах — чу се гласът на портиера, който се грижеше за спокойствието на Рудолф.
— Поканете я да се качи горе, моля ви — отговори Рудолф и се върна пак на телефона. — Извинявай, Гретхен, кажи какво има.
— Вчера получих писмо от Били — каза тя — и нещо в тона му не ми харесва. Не пише нищо особено, но нали го знаеш какъв е, никога не казва какво го тревожи, а аз имам чувството, че е много подтиснат. Ще можеш ли да намериш малко време да отидеш да го видиш и да разбереш какво става?
Рудолф се поколеба. Той подозираше, че момчето не храни достатъчно симпатии към него, за да му се довери, и се страхуваше да не би отиването му в училището повече да навреди, вместо да оправи нещата.
— Разбира се, че ще отида, щом искаш — каза той. — Но не мислиш ли, че е по-добре баща му да отиде?
— Не — отговори Гретхен. — Той няма да се оправи. Само ще обърка работата още повече.
— Чакай малко, Гретхен — каза Рудолф. — Някой звъни на вратата. — Той стана бързо и отвори вратата. — Говоря по телефона — извика Рудолф на Джийн и изтича обратно в стаята. — Слушам те, Гретхен — обърна се той по име към сестра си, за да покаже на Джийн с кого говори. — Виж какво ще направя — ще отида утре сутринта в училище, ще го заведа на обяд и ще разбера какво става.
— Много ми е неприятно, че те занимавам с това. Но писмото беше толкова… толкова неясно.
— Сигурно няма нищо сериозно. Вероятно е излязъл втори на някое състезание или не си е изкарал изпита по алгебра, или нещо друго от този род. Нали знаеш какви са децата.
— Били не е такъв. Казвам ти, че е много подтиснат. — Тя сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Ще ти се обадя утре вечер, след като го видя — каза Рудолф. — Ще си бъдеш ли в къщи?
— Да, ще бъда — отговори тя.
Той затвори бавно телефона, продължавайки да мисли за сестра си, която седи сама, чака телефонът да звънне в пустата къща на планинския хълм с изглед към града и към морето и преглежда книжата на покойния си съпруг. Тръсна глава, за да пропъди тези мисли. Ще се погрижи за Гретхен утре. Усмихна се на Джийн, седнала спокойно на един дървен стол с права облегалка. Беше обута с червени вълнени чорапи и мокасини, а лъскавата й коса, гладко сресана и хваната на тила с черна кадифена панделка, падаше свободно на гърба й. Лицето й както винаги беше свежо и румено като на ученичка. Хубавата й стройна фигура се губеше в широкото палто от камилска вълна. Тя беше на двадесет и четири години, но не изглеждаше на повече от шестнайсет. Връщаше се от работа и беше стоварила небрежно чантата с камерите на пода до входната врата.
— Като те гледам, сигурно трябва да ти предложа чаша мляко и някакъв сладкиш — каза Рудолф.
— Можеш да ми предложиш нещо за пиене — отговори тя. — Излязла съм от седем часа сутринта. Само че не слагай много вода.
Той отиде при нея и я целуна по челото. Тя му благодари с усмивка. Това са младите момичета, каза си той и отиде в кухнята да напълни една кана с вода.
Докато пиеше уискито си, тя проверяваше в „Таймс“ кои художествени галерии са отворени. В събота, когато той беше свободен, двамата обикновено обикаляха галериите. Тя работеше като фотограф на хонорар и изпълняваше поръчки за списания по изкуството и за издателства на каталози.
— Обуй си удобни обувки — каза Джийн. — Чака ни голямо ходене днес. — За дребния си ръст тя имаше изненадващо плътен глас, леко хриплив.
— Оставям се да ме водиш, където искаш — отговори той.
Тъкмо излизаха, когато телефонът пак иззвъня.
— Нека си звъни — каза Рудолф. — Хайде да вървим.
— Нима можеш да слушаш как звъни телефонът и да не отговориш? — попита тя, като се спря на вратата.
— Разбира се, че мога.
— Аз не бих могла. Представи си, че ще ти съобщят нещо изключително приятно.
— Никога не са ми съобщавали по телефона нещо приятно. Хайде да вървим.
— Обади се, защото иначе цял ден ще се чудиш кой ли е звънял.
— Няма да се чудя.
— Тогава аз ще се чудя и затова ще се обадя — каза тя и понечи да се върне в стаята.
— Добре, добре. — Той мина край нея и вдигна слушалката.
Беше майка му, обаждаше се от Уитби. По тона, с който произнесе името му, той разбра, че разговорът няма да бъде приятен.
— Рудолф — каза тя, — не искам да прекъсвам развлеченията ти… — Майка му беше дълбоко убедена, че той ходи в Ню Йорк, за да се отдава тайно на порочни удоволствия. — Но отоплението не работи и аз замръзвам в тази ветровита съборетина. — Преди три години Рудолф беше купил в покрайнините на града една хубава селска къща от осемнадесети век с ниски тавани, която майка му винаги наричаше тъмна влажна дупка или съборетина.