Беше се обадил в училището и беше помолил да съобщят па Били, че ще дойде към дванадесет и половина и ще го заведе па обяд, но пристигна по-рано, отколкото предполагаше. Макар че дъждът беше спрял и бледото, студено слънце се промъкваше през облаците от юг, в двора ne се виждаше жива душа, никой не влизаше и излизаше от сградите. Гретхен му беше разказала, че при хубаво време и в по-благоприятен сезон мястото е много красиво, но сега скупчените под сивото небе здания и калните поляни действуваха подтискащо като затвор. Той спря колата пред главната сграда и слезе неуверено, защото не знаеше къде да намери Били. Тогава чу, че от близката малка черква учениците пеят в хор „Напред, войници на Христос“.
Неделя. Задължителна църковна служба, помисли си той. Господи, нима това още се практикува в училищата? Когато беше на годините на Били, трябваше само да отдава чест пред знамето всяка сутрин и да полага клетва за вярност към Съединените щати на Америка. Ето какво е преимуществото на държавните училища. Пълно отделяне на църквата от държавата.
Пред входа спря един линкълн континентъл. В това училище явно учеха деца на богати родители. Учеха бъдещите управници на Америка. Той самият караше шевролет. Интересно какво ли щяха да си кажат учителите, ако беше пристигнал с мотоциклета си, който все още притежаваше, макар че сега го използуваше рядко. От колата слезе мъж с важен вид и елегантен шлифер; жената остана вътре. Родители. Неофициална среща в края на седмицата с някой бъдещ управник на Америка. По държането на червендалестия, енергичен мъж в добра спортна форма ставаше ясно, че той е най-малкото директор на някоя компания. Рудолф вече добре различаваше този тип мъже.
— Добро утро, сър — каза Рудолф с глас, предназначен за директори на компании. — Знаете ли къде се намира „Силитоу Хол“?
Човекът се усмихна, разкривайки прекрасните си изкуствени зъби, за чиято изработка сигурно беше-платил пет хиляди долара.
— Добро утро, добро утро, Разбира се, че знам. Моят син живееше там миналата година. В известно отношение това е най-хубавата сграда в района па училището. Ето я — посочи той. Сградата се намираше на триста-четиристотин метра. — Ако искате, можете да отидете с колата. Право по алеята и после ще завиете.
— Благодаря — каза Рудолф.
В малката черква продължаваха да пеят. Директорът на компания наостри уши.
— Още славословят бога — каза той. — Така трябва. Това никак не е излишно.
Рудолф се качи на шевролета и спря пред „Силитоу Хол“. Влезе в смълчаната сграда и разгледа плочата в памет на лейтенант Силитоу. Едно четиригодишно момиченце със син гащеризон караше велосипед на три колела из обширния партерен хол. Посрещна го голям сетер, който залая насреща му. Рудолф малко се обърка. Не беше очаквал, че в училище за момчета ще види четиригодишно момиченце.
Една врата се отвори и в хола влезе кръглолика, миловидна млада жена с панталони.
— Тихо, Бони — каза тя на кучето и се усмихна на Рудолф. — Той не хапе — успокои го жената.
Рудолф не можеше да разбере какво търси тя тук.
— Вие сигурно сте баща на някой ученик? — попита тя, като дръпна кучето за нашийника така силно, че едва не го удуши, а то замаха лудо опашка в знак на любов към нея.
— Не съм — отговори Рудолф. — Аз съм вуйчото на Били Абът. Обадих се по телефона тази сутрин.
По миловидното, кръглолико лице на младата жена премина лека сянка на загриженост? На подозрение? На облекчение?
— О, да — каза жената. — Той ви чака. Аз съм Моли Феъруедър. Съпруга съм на възпитателя.
Сега вече Рудолф си обясни присъствието на детето, на кучето, на самата нея. И веднага реши, че каквито и проблеми да има Били, тази жизнерадостна, приятна жена няма никаква вина за това.
— Момчетата всеки момент ще се върнат от черква — каза тя. — Заповядайте у нас да пийнете нещо, докато чакате.
— Не ми се иска да ви притеснявам — отговори Рудолф, но не се възпротиви повече и мисис Феъруедър го въведе в жилището си.
Стаята беше просторна и уютна, с доста овехтели мебели и много книги.
— Мъжът ми е също на черква — обясни мисис Феъруедър. — Но мисля, че имаме малко шери. — От съседната стая се чу детски вик. — По-малкото ми дете сигурно иска нещо — каза мисис Феъруедър. Наля бързо шери в една чашка и се извини, че трябва да излезе за малко от стаята, за да разбере защо я вика детето й. Виковете спряха веднага. Тя се върна, приглади косата си и наля шери и за себе си. — Седнете, моля ви.