Вратата, както почти всички останали врати в коридора, стоеше отворена. Стаята сякаш бе разделена от невидима завеса. Леглото в единия край беше разхвърляно с разпилени по него грамофонни плочи. На пода лежаха струпани книги, на стената бяха закачени вимпели, снимки на момичета и спортисти, изрязани от списания. Леглото в другия край на стаята беше грижливо оправено, по стената нямаше никаква украса. Само върху старателно подреденото малко бюро стояха две снимки — на Гретхен и на Бърк. Гретхен беше снимана в градината пред къщата в Калифорния, седнала на един шезлонг. Фотографията на Бърк беше взета от някакво списание. Снимка на Уили Абът нямаше.
На леглото лежеше разтворена книга. Рудолф се наведе, за да прочете заглавието. „Чумата“ от Камю. Странно четиво за четиринадесетгодишно момче, твърде неподходящо, за да разсее меланхолията му.
Ако прекалено развитото чувство за чистота и ред е признак на юношеска невроза, Били явно беше неврастеник. Но Рудолф помнеше колко спретнат и прибран беше самият той на тази възраст, а никой не го смяташе за ненормален.
Стаята обаче му действуваше някак тягостно и не му се искаше да се срещне със съквартиранта на Били, затова слезе да чака пред вратата. Сега слънцето грееше по-силно, по алеите вървяха момчета на групи, всичките измити и сресани за църковната служба, и училището вече не изглеждаше като затвор. Повечето момчета бяха високи, много по-високи, отколкото бяха някога съучениците ма Рудолф. Американците повишават ръста си. Всички смятат, че това е положително явление. Кой знае? А може би е по-добре да гледаш отвисоко.
Забеляза Били в далечината. Единствено той вървеше сам. Крачеше бавно, непринудено, с вдигната глава и по нищо не личеше, че се чувствува подтиснат. Рудолф си спомни как на неговата възраст се упражняваше да върви плавно, без да клати раменете си, за да изглежда по-възрастен и по-елегантен от другарите си. Той и досега беше запазил тази походка, но вече се движеше така по навик, без да се замисля.
— Здравей, Руди — каза Били сериозно, като наближи вратата на общежитието. — Радвам се, че си дошъл да ме видиш.
Ръкуваха се. Били му стисна отривисто ръката. Той все още не се бръснеше, но лицето му вече нямаше детински вид и гласът му се беше променил.
— Довечера трябва да бъда в Уитби — каза Рудолф — и понеже пътят ми и без това е в тази посока, реших да се отбия и да обядваме заедно. Дотам са само два часа. Даже по-малко.
Били го изгледа спокойно. Той знае, че това посещение съвсем не е толкова случайно, каза си Рудолф.
— Има ли наблизо хубав ресторант? — побърза да попита Рудолф. — Умирам от глад.
— Последния път, когато беше тук, баща ми ме заведе на едно място, където не е много лошо — каза Били.
— Кога стана това?
— Преди един месец. Щеше да идва миналата седмица, но ми писа, че човекът, който щял да му даде колата си, заминал някъде в последния момент.
Интересно, помисли си Рудолф, дали снимката на Уили Абът е стояла първоначално върху подреденото бюро до снимките на Гретхен и на Колин Бърк и е изчезнала, когато се е получило последното писмо.
— Имаш ли да вършиш някаква работа в стаята? Трябва ли да кажеш на някого, че отиваш на обяд с вуйчо си?
— Нямам никаква работа — отговори Били. — И не трябва да казвам на никого нищо.
Докато говореха, край тях минаваха непрекъснато момчета, които се смееха, закачаха се и приказваха високо, но Рудолф изведнъж осъзна, че Били не поздрави нито едно от тях и че никой не се спря при него. Страховете на Гретхен са основателни, помисли си той. А положението може да е дори по-лошо.
Сложи леко ръката си върху рамото на Били, но племенникът му не реагира.
— Хайде да вървим — каза Рудолф. — Ти ще ми показваш пътя.
Сериозното момче седна до него и той подкара колата по красивите алеи, край хубавите сгради и спортните площадки — явно не бяха жалени нито умение, нито пари, — предназначени да подготвят младежите за пълноценен и щастлив живот под вещото напътствие на такива предани помощници като мисис Феъруедър; през целия път Рудолф се чудеше как някои хора могат да си позволяват да възпитават когото и да е.
— Аз знам защо онзи човек не е дал колата си на баща ми миналата седмица — каза Били, докато ядеше стека си. — Когато бяхме тук последния път, той се блъсна в едно дърво на излизане от паркинга и смачка калника. Преди да обядва, изпи три мартини, а след това една бутилка вино и две чаши коняк.
Колко критични са младежите, помисли си Рудолф и се зарадва, че в момента пие само вода.
— Може да е бил разстроен от нещо — отговори Рудолф. Не беше дошъл тук, за да подкопава обичта между баща и син.