— Много трудно. — Момчето действително беше право. Атеистите наистина имат известна вина спрямо децата си.
— А парите — каза Били все така напрегнато, но по-тихо, защото край масата минаваше една келнерка, — кой ще плаща сега за моето скъпо образование, след като Колин умря?
— Не се тревожи за това — отговори Рудолф. — Аз казах на майка ти, че поемам разноските.
Били го погледна с такава неприязън, сякаш Рудолф току-що му беше признал, че готви някакъв заговор срещу него.
— Аз не те уважавам достатъчно, вуйчо Руди, за да приема такова нещо от теб — каза той.
Рудолф се смая, но успя да запази спокойствие. В края на краищата Били беше едно дете на четиринадесет години.
— Защо не ме уважаваш?
— Защото и ти си като тях — отговори Били. — И един ден ще изпратиш собствения си син да учи тук.
— Няма да коментирам този въпрос.
— Съжалявам, че ти го казах. Но наистина мисля така. — В сините очи с дълги мигли, също наследени от Абът, напираха сълзи.
— Възхищавам се на откровеността ти — каза Рудолф. — Обикновено момчетата на твоята възраст вече знаят как да се преструват пред богатите си вуйчовци.
— Какво търся аз тук, когато на другия край на света майка ми седи съвсем сама и всяка нощ плаче? — продължи да говори припряно Били. — Да загине такъв човек като Колин, а аз да се забавлявам на някакъв глупав футболен мач или да слушам приказките на някой скаут в черен костюм как Исус ще ни спаси. Ще ти кажа нещо… — Сега сълзите се стичаха по бузите му и той ги бършеше с носната си кърпа, но продължаваше да говори все така ожесточено. — Ако не ме измъкнеш оттук, ще избягам. Все някак ще стигна до майка ми и ще й помогна с каквото мога.
— Добре — каза Рудолф. — Повече няма да говорим за това. Аз не знам какво мога да направя, но ти обещавам, че ще направя нещо. Приемаш ли?
Били кимна печално с глава, избърса пак сълзите си и прибра носната кърпа.
— Сега нека да си довършим обяда — каза Рудолф. Той не хапна нищо повече, но наблюдаваше как Били изпразни чинията си, а след това изяде и ябълковия пай. Когато си на четиринадесет години, можеш да поемеш всичко. Сълзи, смърт, жалост, ябълков пай, сладолед, и то без всякакви угризения.
След като се наобядваха и тръгнаха с колата към училището, Рудолф каза:
— Иди в стаята си. Събери си багажа. После слез долу и ме чакай в колата.
Момчето, облечено с официалния си костюм за неделната църковна служба, се скри в общежитието, Рудолф слезе от колата и тръгна след него. Зад него на изсъхналата вече поляна играеха футбол и се чуваха виковете на момчетата: „Подай на мен, подай на мен!“ Една от стотиците игри на младостта, в които Били не участвуваше.
Занималнята беше пълна с момчета, които играеха пинг-понг, седяха пред шахматни дъски, четяха списания, слушаха футболен мач по радиото. На горния етаж друго радио предаваше шумните песни на някаква фолклорна група. Момчетата около масата за пинг-понг учтиво му направиха път като на по-възрастен човек, когато той прекоси помещението и спря пред апартамента на Феъруедър. Момчетата изглеждаха хубави, здрави, възпитани, доволни, те представляваха надеждата на Америка. Ако беше баща, щеше да е щастлив да види сина си в такава компания в един неделен ден. Но неговият племенник не можеше да си намери място сред тях и смяташе, че ще умре. В края на краищата това си беше негово право.
Той позвъни на апартамента на семейство Феъруедър. Висок, леко прегърбен мъж, с паднала на челото коса, със свежо лице и любезна усмивка, отвори вратата. Какви ли нерви трябва да има човек, за да може да живее в къща, пълна с момчета.
— Мистър Феъруедър? — каза Рудолф.
— Да — отвърна добродушно и непринудено мъжът.
— Извинявайте, че ви безпокоя, но бих искал да поговоря с вас. Аз съм вуйчото на Били Абът. Бих…
— А, да — каза Феъруедър и протегна ръка. — Жена ми ми каза, че сте я посетили преди обяд. Няма ли да влезете? — Той го поведе по един коридор, чиито стени бяха покрити с книги. Влязоха във всекидневната, където стените също бяха заети от книги, които като по чудо изолираха шума от занималнята, щом затвориха вратата. Убежище от младостта. Изолация or младежите чрез книги. Рудолф си помисли, че може би е направил грешка, като не е приел предложеното му от Дентън преподавателско място в колежа и се е отказал от защитения от книгите живот.