Мисис Феъруедър седеше на дивана с чаша кафе в ръка, на пода, облегнато на коляното и, седеше детето й и разглеждаше книжка с картинки, от другата й страна — изтегнат — спеше сетерът. Мисис Феъруедър му се усмихна и вдигна чашата си за поздрав.
Не е възможно да са толкова щастливи, помисли си Рудолф, обзет от завист.
— Заповядайте, седнете — каза Феъруедър. — Искате ли малко кафе?
— Не, благодаря, току-що пих. И няма никак да се бавя. — Рудолф седна сковано, изпитвайки неудобство от това, че е вуйчо, а не баща.
Феъруедър се настани удобно до жена си. Беше обут с гуменки, изцапани от мократа трева, и носеше вълнена риза; явно се възползуваше от неделния следобед.
— Успяхте ли да поговорите с Били? — попита той с лек южняшки акцент — джентълмен от крайбрежна Вирджиния.
— Говорих — каза Рудолф. — Но не знам колко успешен беше разговорът. Мистър Феъруедър, аз искам да взема Били. Поне за няколко дни. Мисля, че е абсолютно необходимо.
Съпрузите се спогледаха.
— Толкова лошо ли е положението? — попита той.
— Доста лошо.
— Направихме всичко, каквото можахме — каза Феъруедър, но тонът му показваше, че съвсем не смята да се извинява.
— Не се съмнявам — отговори Рудолф. — Просто Били е по-особено момче, неотдавна му се случиха някои неща… — Интересно дали семейство Феъруедър е чувало за Колин Бърк и дали тъжи за рано погубения му талант, помисли си Рудолф. — Няма смисъл да говорим за това сега. Причините, които изтъква едно момче, може и да са неоснователни, но чувствата му са напълно искрени.
— Значи, искате да вземете Били? — попита мистър Феъруедър.
— Да.
— Кога?
— След десет минути.
— О, боже! — възкликна мисис Феъруедър.
— За колко време? — попита спокойно Феъруедър.
— Не знам. За няколко дни. За един месец. Може би завинаги.
Последва неловко мълчание. През прозореца се чуваше как едно момче отброява точките от двубоя на игрището: „22, 45, 38.“ Феъруедър стана, отиде до масата, където стоеше кафеникът, и си наля кафе.
— Наистина ли не искате малко кафе, мистър Джордах?
Рудолф поклати глава.
— Коледната ваканция е само след две седмици и половина — каза Феъруедър. — А след няколко дни започват изпитите за първия срок. Не мислите ли, че ще бъде по-разумно, ако изчакаме дотогава?
— Мисля, че няма да бъде разумно да си тръгна днес оттук без Били — отвърна Рудолф.
— Говорихте ли с директора? — попита Феъруедър.
— Не.
— Бих ви препоръчал да се посъветвате с него — продължи Феъруедър. — Аз наистина нямам право да…
— Колкото по-малко шум се вдигне, колкото по-малко хора говорят с Били, толкова по-добре ще бъде за него. Повярвайте ми — каза Рудолф.
Съпрузите пак се спогледаха.
— Чарлс — обърна се мисис Феъруедър към съпруга си, — аз смятам, че можем да обясним на директора.
Феъруедър отпиваше замислено от кафето си, застанал прав до масата. Сноп бледа слънчева светлина се промъкна през прозорците и очерта фигурата му на фона на лавиците с книги. Потънал в размисъл, жизнен мъж, глава на семейство, лечител на детски души.
— Сигурно можем — отговори той. — Сигурно можем да му обясним. Обаче вие ще ми се обадите след един-два дни да ми кажете какво сте решили, нали обещавате?
— Разбира се.
— В нашата уж спокойна професия стават толкова провали — въздъхна Феъруедър. — Кажете на Били, че когато пожелае да се върне, ще бъде добре дошъл. Той е достатъчно умен, за да навакса изпуснатите уроци.
— Ще му кажа — отговори Рудолф. — Благодаря ви. Благодаря и на двама ви за всичко.
Феъруедър го изпрати по коридора, отвори вратата към оживената занималия, ръкува се с Рудолф, без да се усмихне, и затвори вратата след него.
Когато излизаха с колата от училището, Били, седнал отпред до Рудолф, каза:
— Никога повече не искам да видя това място. — Той изобщо не попита къде отиват.
Беше пет и половина, когато пристигнаха в Уитби; уличните лампи вече светеха в зимния мрак. Били беше спал почти през целия път. Рудолф се ужасяваше от мига, в който трябваше да представи племенника си на майка си. Като знаеше как обича да се изразява майка му, нищо чудно да каже: „Изчадието на блудницата.“ Но той имаше уговорена среща с Колдъруд — неделната вечеря на семейство Колдъруд сигурно щеше да приключи към седем часа, а това означаваше, че е невъзможно да заведе Били в Ню Йорк и да се върне навреме в Уитби. А дори да имаше време да закара момчето в града, на кого щеше да го остави? На Уили Абът? Гретхен го беше помолила да не занимава Уили с този въпрос и той се беше съгласил, така че сега не можеше да се обърне към Уили. А и след всичко онова, което Били му разказа за баща си, докато обядваха, едва ли беше подходящо да оставя момчето на грижите на един алкохолик.