Вярата й в парите я беше подмладила, възкресила, беше я измъкнала от гроба. Рудолф смяташе, че добрите медицински грижи ще позволят на майка му да прекара спокойно последните години от живота си. Сега тя просто се радваше на втори живот. Когато колата на Руди беше свободна, Марта сядаше намусено зад волана и разхождаше майка му; майка му ходеше често по фризьорските салони (косата й беше накъдрена и почти синя); посещаваше редовно кината в града; поръчваше си таксита; ходеше на църква; два пъти седмично играеше бридж с новите си познати, които присъствуваха редовно на църковната служба; когато Рудолф не беше в къщи, канеше на вечеря свещеници; беше си купила ново издание на „Отнесени от вихъра“, както и романите на Франсис Паркинсън Кийс.
Гардеробът й беше пълен с най-различни рокли и шапки за всякакви случаи, а стаята й беше натъпкана с мебели като малко антикварно магазинче — имаше позлатени масички, един шезлонг и една тоалетка с десет флакона с различни френски парфюми. За първи път през живота си тя използуваше ярко червило за устни. Рудолф смяташе, че майка му изглежда отвратително с гримираното си лице и натруфените си рокли, но тя безспорно беше много по-жизнена от преди. Ако по този начин компенсираше тежкото си детство и дългия мъчителен брак, той нямаше право да я лишава от тези забавления.
По едно време обмисляше идеята да вземе на майка си отделна квартира в града, където Марта да се грижи за нея, но само като си представеше израза на лицето й, когато щеше да я изведе за последен път от къщата, се отказа — тя щеше да бъде съкрушена от неблагодарността на сипа си, когото беше обичала най-много в живота си, сина, чиито ризи беше гладила нощем, след като дванадесет часа беше стояла права в хлебарницата, сина, заради когото беше пожертвувала младостта, съпруга, приятелите и другите си две деца.
И така тя остана. Рудолф беше човек, който изплаща докрай всичките си дългове.
— Кой е горе? Ти си довел жена в къщи — каза тя с укор.
— Никога не съм водил жена в къщи, както ти се изразяваш, мамо — отговори Рудолф, — макар че, ако искам, не виждам защо да не го направя.
— И в тебе тече кръвта на баща ти — каза майка му. Какво тежко обвинение.
— Внукът ти е горе. Доведох го от училище.
— Едно шестгодишно дете не може да се качва така тежко по стълбите. Аз не съм глуха — каза тя.
— Не е синът на Томас, а на Гретхен — отговоря той.
— Не искам да чувам това име. — Тя запуши с ръце ушите си. От гледането на телевизия беше научила някои нови жестове.
Рудолф седна на леглото на майка си, свали внимателно ръцете й и ги задържа. Много мек съм бил, помисли си той. Този разговор е трябвало да се състои преди години.
— Слушай сега, мамо — каза той. — Момчето е много добро и има неприятности, и…
— Аз няма да търпя в къщата си сополанкото на една блудница — прекъсна го тя.
— Гретхен не е блудница — каза Рудолф. — Синът й не е сополанко. А тази къща не е твоя.
— Дочаках деня, в който най-сетне изрече тези думи — каза тя.
— Той ще остане тук само няколко дни — продължи Рудолф, без да обръща внимание на мелодраматичната реплика — и има нужда от топлота и внимание, които аз и Марта ще му осигурим, а ти ще постъпиш също като нас.
— А какво ще кажа на отец Макдонъл? — Майка му вдигна уголемените си, безизразни очи към небесното царство, пред чиито двери в същност стоеше отец Макдонъл.
— Ще кажеш на отец Макдонъл, че най-сетне си разбрала как трябва да се прилага на дело християнското милосърдие — каза Рудолф.
— О, много хубаво умееш да говориш за християнско милосърдие — въздъхна тя. — А влизал ли си някога в църква?
— Нямам време да се разправям — каза Рудолф. — Колдъруд вече ме чака. Просто ти казвам как трябва да се държиш с момчето.
— Няма да търпя присъствието му — отговори тя, използувайки този израз от някоя своя любима книга. — Ще затворя вратата и Марта ще ми носи храната на табла тук.