— Можеш да направиш каквото си искаш, мамо — каза тихо Рудолф. — Но ако постъпиш така, се лишаваш от всичко. От колата, от партиите бридж, от покупките на кредит, от фризьорските салони, от вечерите с отец Макдонъл. Помисли си добре. — Той се изправи. — Аз трябва да тръгвам. Марта ще приготви вечеря за Били. Съветвам те да отидеш при тях.
Преди да затвори вратата на стаята, видя, че от очите на майка му се леят сълзи. Какъв евтин номер да се сплаши една стара жена, помисли си той. Защо просто не умре? Кротко, без фризури, без помади и червила.
В коридора имаше голям часовник и той прецени, че ако го свържат с Калифорния, ще има време да разговаря с Гретхен. Подаде покана за разговор и докато чакаше телефонът да звънне, си наля още уиски. Колдъруд може би щеше да усети, че е пил алкохол, и да му стане неприятно, но той вече не се притесняваше от това. Отпиваше от чашата и си припомняше какво беше правил предишния ден по същото време. Представи си полумрака в стаята и топлината на мекото легло, захвърлените на пода червени вълнени чорапи, приятния топъл дъх с аромат на ром и лимон. Дали някога майка му в студен декемврийски следобед е лежала в нежните прегръдки на някой любовник, захвърлил нетърпеливо и небрежно дрехите й? Кой знае защо, тази картина му се струваше недействителна. Дали един ден, когато остарее, Джийн ще лежи в някакво претенциозно легло, втренчила очи иззад дебелите стъкла на очилата, изкривила презрително и алчно начервените си устни? По-добре да не мисли за това.
Телефонът иззвъня; беше Гретхен. Той обясни накратко как е минал денят, каза, че е взел Били при себе си и че след два-три дни ще го изпрати със самолет в Лос Анжелос, освен ако тя, разбира се, не дойде в Ню Йорк.
— Не — отговори тя. — Изпрати го със самолета.
Колко хитро уреди въпроса. Сега ще има извинение да отиде в Ню Йорк във вторник или сряда. И ще види Джийн.
— Излишно е да ти казвам колко съм ти признателна, Руди — добави Гретхен.
— Глупости — отговори той. — Когато един ден аз имам син, ти също ще се грижиш за него. Ще ти съобщя с кой самолет пристига. А може би скоро и аз ще дойда да се видим.
ЧОВЕШКИ СЪДБИ
Когато Рудолф позвъня, Колдъруд сам му отвори вратата. Беше облечен празнично, макар че отдавна беше изпълнил неделните си задължения към църквата; носеше тъмен костюм с жилетка, бяла риза, строга връзка и обичайните високи, черни обувки. Скромният дом на Колдъруд никога не беше достатъчно осветен и сега в тъмнината Рудолф не можа да види израза на Колдъруд, който му каза хладно:
— Заповядай, Руди. Малко закъсня.
— Съжалявам, мистър Колдъруд — извини се Рудолф и тръгна след възрастния човек, който напоследък се движеше бавно и тежко, сякаш броеше стъпките до гроба, а те трябваше да се икономисват, пестят.
Колдъруд го въведе в мрачна, облицована с дъбова ламперия стая, която той наричаше свой кабинет — вътре имаше голямо махагоново бюро и кожени кресла с напукани дъбови странични облегалки. Остъклените библиотечни шкафове бяха пълни с папки, съдържащи изплатени полици за сделки, сключени преди двадесет години, но Колдъруд нямаше доверие на подземните хранилища, където се пазеше обикновеният архив, достъпен за всяко любопитно чиновническо око.
— Седни, Руди. — Колдъруд посочи едно от кожените кресла. — Ти си пил, Руди — каза той мрачно. — За съжаление моите зетьове също пият. — Двете по-големи дъщери на Колдъруд се бяха омъжили преди известно време, едната в Чикаго, а другата в Аризона. Рудолф имаше чувството, че момичетата са избрали партньорите си не по любов, а по географски съображения, за да не са близо до баща си. — Но не съм те извикал тук да говорим за това — добави той. — Исках да си поговорим по мъжки, когато мисис Колдъруд и Вирджиния не са в къщи. Те отидоха на кино и можем да приказваме свободно. — Дългите обстоятелствени предисловия не бяха в стила на стария човек. Той изглеждаше притеснен, което също беше необичайно за него.
Рудолф чакаше и гледаше как Колдъруд върти в ръцете си разни предмети от бюрото — един нож за рязане на хартия, една старомодна мастилница.
— Рудолф… — Колдъруд се прокашля предупредително. — Изненадан съм от твоето поведение.
— Моето поведение? — За миг му мина мисълта, че Колдъруд е разбрал по някакъв начин за него и за Джийн.
— Да. И то съвсем не ти подхожда, Руди. — Сега гласът му звучеше скръбно. — Ти си ми бил като син. Повече от син. Искрен, прям, заслужаващ доверие.
Говори ми като някакъв проповедник, помисли си Рудолф и продължи да чака отегчен.
— Но се оказва, че ти си се променил, Руди — не спираше Колдъруд. — Започнал си да действуваш зад гърба ми. Без каквато и да е причина. Много добре знаеш, че си могъл да дойдеш в дома ми и аз щях да те посрещна с радост.