— Е, кажете, искате ли да остана тук и да изчакам да се върнат дамите? — попита Рудолф и скръсти заканително ръце.
— Това може да ти струва много пари, Руди — каза Колдъруд.
— Да, може да ми струва много пари — повтори твърдо Рудолф, но усети как стомахът му болезнено се сви.
— А онази… дама в Ню Йорк — попита мрачно Колдъруд — прие ли предложението ти?
— Не.
— Слава богу! — Благочестивият Колдъруд не можеше да проумее безумието на любовта, непоследователността на желанията, стихийността на секса. — След два месеца ще я забравиш и може би тогава ти и Вирджиния…
— Тя не ми даде отговор вчера — каза Рудолф. — Иска да обмисли въпроса. Е, да чакам ли мисис Колдъруд и Вирджиния? — Той продължаваше да седи със скръстени ръце, за да не се види, че пръстите му треперят.
Колдъруд бутна ядосано мастилницата в края на бюрото.
— Ти явно не ме лъжеш, Руди — каза той. — Не знам какво я е прихванало глупавата ми дъщеря. Обаче знам какво ще каже жена ми — ще каже, че лошо съм я възпитал. Че заради мен е такава срамежлива. Несамостоятелна. Да не ти разправям само какви спорове съм водил с тази жена… Когато аз бях младо момче, всичко беше различно, уверявам те. Момичетата не ходеха при майките си да им разправят, че са влюбени в мъже, които дори не са ги и погледнали. Тия проклети филми. Само подлудяват жените. Няма защо да чакаш. Аз ще се оправя сам. Ти върви. Трябва да се успокоя малко.
Рудолф стана, Колдъруд се изправи едновременно с него.
— Може ли да ви дам един съвет? — попита Рудолф.
— Ти само съвети ми даваш — каза раздразнено Колдъруд. — Непрекъснато сънувам едно и също нещо — как ми шепнеш нещо на ухото. Години наред. Понякога ме е яд, че изобщо се появи онова лято в магазина. Какъв съвет искаш да ми дадеш?
— Пуснете Вирджиния да отиде в Ню Йорк и да изкара курсовете за секретарка, оставете я сама за една-две години.
— Чудесно — каза ядосано Колдъруд. — Нямаш дъщери, затова можеш да приказваш така. Аз ще те изпратя до вратата.
На входа Колдъруд го хвана за лакътя и каза умолително:
— Руди, ако дамата от Ню Йорк ти откаже, нали ще си помислиш за Вирджиния? Тя може и да е глупачка, но аз не издържам да я гледам нещастна.
— Не се тревожете, мистър Колдъруд — отговори Рудолф неопределено и се качи в колата си.
Когато Рудолф потегли, Колдъруд продължаваше да стои на прага под оскъдната светлина на лампата в коридора.
Беше гладен, но реши, че ще отиде да вечеря в някой ресторант по-късно. Искаше да се върне първо е къщи и да види как е Били. Искаше да му каже, че е говорил с Гретхен и че след два-три дни ще го изпрати в Калифорния. Момчето щеше да спи по-добре, като чуе тези новини, училището нямаше вече да го заплашва.
Когато отключи входната врата, чу в кухнята гласове. Мина тихо през всекидневната и трапезарията, спря пред кухненската врата и се заслуша.
— Едно момче, което расте, трябва да има добър апетит — позна Рудолф гласа на майка си. — Много се радвам, че се храниш добре, Били. Марта, дай му още едно парче месо и малко салата. И повече никакви приказки за салатата, Били. В моята къща всички деца ядат салата.
О, боже, каза си Рудолф.
— И още едно изискване имам към момчетата, Били — продължаваше майка му. — Макар че съм вече стара и не би трябвало да се поддавам на такива женски слабости, много обичам хубавите и възпитани момчета. — Гласът и звучеше кокетно и ласкаво. — А ти знаеш ли на кого ми приличаш — на него никога не съм му го казвала от страх да не се разглези, защото няма нищо по-лошо от едно, суетно дете, — приличаш ми на вуйчо ти Рудолф, а той по мнението на всички беше най-красивото момче в града и стана най-красивият мъж.
— Всички казват, че приличам на баща ми — отговори Били учтиво, но с откровеността, присъща на едно четиринадесетгодишно дете. От тона му личеше, че се чувствува като у дома си.
— Не съм имала досега щастието да се запозная с баща ти — каза Мери Пийз и гласът й прозвуча хладно. — Сигурно имате нещо общо, но основно приличаш на нашия род, особено на Рудолф. Нали, Марта?
— Само най-общо — каза Марта. Тя не желаеше да доставя удоволствие на майка му тази неделна вечер.
— Приличат си в очите — продължи майка му. — И двамата имат умен поглед. Само цветът на косата е различен. Но косата не е толкова важна.
Рудолф отвори вратата и влезе в кухнята. Били седеше на единия край на масата, а двете жени се бяха разположили отстрани. С мокра от банята коса, светнал от чистота, Били се усмихваше и поглъщаше вечерята си. Майка му, облечена със скромна кафява рокля, напълно се вживяваше в ролята си на баба. Марта не беше така нацупена, както обикновено, устните й не бяха присвити, тя явно се радваше, че е къщата беше влязла младостта.