— Заради капитана — продължи Дуайър. — Пак се моли на мостика. Нали знаеш какво казват хората — щом на борда има пастор, значи, времето ще бъде лошо.
Томас мълчеше.
— Дано само бурята не е силна — не спираше да говори Дуайър. — Много от тези товарни кораби просто се счупват на две при развълнувано време. А и както сме натоварени. Забеляза ли колко се е наклонил бакбордът?
— Не.
— Наклонил се е. На теб това първо плаване ли ти е?
— Второ.
Дуайър се беше качил на „Елга Андерсен“ в Савана, където корабът беше спрял за малко.
— Ужасна черупка — каза Дуайър. — Аз съм тук само защото чакам да ми се открие една благоприятна възможност.
Томас знаеше, че Дуайър иска да го попитат каква е тази възможност, но си замълча и продължи да гледа тъмнеещия хоризонт.
— Разбираш ли, изкарал съм изпита за трети помощник — продължи Дуайър, като се убеди, че Томас няма да проговори. — Ако съм на американски кораб, трябва да чакам години, докато ме повишат. Но в такова корито и с такъв измет като нашите помощник-капитани много вероятно е някой от тях да падне пиян през борда или да го арестуват на някое пристанище и тогава на мен ще ми се усмихне щастието, нали схващаш?
Томас изсумтя. Нямаше нищо против Дуайър, но не изпитваше към него и особени симпатии.
— Ти също ли смятащ да се явиш на изпит за помощник? — попита Дуайър.
— Не съм мислил за това.
Времето явно се разваляше и носът започна да се мокри от пръски пяна; Томас се сгуши в моряшкото си яке. Под него носеше дебело, синьо поло. Старият норвежец, който беше умрял в хотел „Егейски“, трябва да е бил едър мъж, защото дрехите му ставаха съвсем добре на Томас.
— Това е единственото смислено нещо — каза Дуайър. — Разбрах го веднага щом кракът ми стъпи за първи път на кораб. Обикновените моряци, а даже и моряците от първа категория доникъде не я докарват. Живеят като кучета и на петдесет години вече не ги бива за нищо. Това е дори и на американските кораби, където си член на профсъюза и не знам какво още и където включват в менюто пресни плодове. Много важно, че дават пресни плодове. Въпросът е предварително да си подготвиш нещата. Да се поокичиш малко със сърма. Следващия път като се върна, отивам право в Бостън да взема изпита за втори помощник.
Томас го изгледа любопитно. Дуайър носеше бяло матроско кепе, нахлупено върху жълта непромокаема шапка, и солидни високи обувки с гумени подметки. Той беше дребен на ръст и с новите си спретнати моряшки дрехи приличаше на момченце, пременено за карнавал. От вятъра бузите му бяха почервенели, но не като на човек, който работи на открито, а като на момиче, несвикнало на студ и неочаквано изложено на вятъра. Имаше дълги, тъмни мигли и черни кротки очи, които сякаш молеха за нещо. Устата му беше твърде голяма, с твърде много зъби и той не спираше да говори. През цялото време бъркаше неспокойно в джобовете си.
По дяволите, помисли си Томас, ето за какво е дошъл тук да ми говори и винаги ми се усмихва, когато ме срещне. По-добре веднага да го разкарам.
— Щом си такъв учен всезнайко — каза той грубо—с дипломи за помощник и не знам още какво, защо стоиш тук при нас, простите? Защо не облечеш прекрасната си бяла офицерска униформа и не отидеш да танцуваш с някоя богата наследница на някой първокласен кораб?
— Аз не искам да се хваля, Джордах — каза Дуайър. — Честна дума. Просто ми е приятно от време на време да си поговоря с някого, а ти си на моята възраст, американец си и имаш достойнство, веднага разбрах това — имаш достойнство. Всички останали на този кораб са животни. Непрекъснато ми се подиграват, а аз не съм като тях, имам амбиции. Не играя покер с онези мошеници. Сигурно си забелязал.
— Нищо не съм забелязал — отговори. Томас.
— Те си мислят, че съм педераст или нещо подобно — каза Дуайър. — И това ли не си забелязал?
— Не, не съм. — Томас влизаше е каюткомпанията само за да се нахрани.
— Това е моето нещастие — каза Дуайър. — Където и да си подам документите за трети помощник, все така ми се случва. Погледнат ги, прочетат препоръките, поговорят малко с мен, огледат ме странно и ми кажат, че нямат свободни места. Божичко, усещам този поглед от цял километър разстояние. Аз не съм педераст, кълна се, Джордах.
— На мен няма за какво да ми се кълнеш — каза Томас. Стана му неудобно от този разговор. Не искаше да знае нищо за чуждите тайни или неприятности. Искаше да си върши работата, да пътува от едно пристанище до друго и да кръстосва моретата, необезпокояван от никого.
— Аз, дявол да го вземе, имам годеница, за която ще се оженя! — извика Дуайър. Бръкна в задния джоб на панталоните си и измъкна портфейла си, откъдето извади една снимка. — Ето, виж. — Той мушна снимката под носа на Томас. — Това съм аз и годеницата ми. Миналото лято в Нарагансет Бийч. — Едно много хубаво, пълничко момиче с къдрава, руса коса, в бански костюм, а до него Дуайър — дребен, но мускулест и строен като боксьор от категория „петел“, с прилепнали по тялото бански гащета. — Приличам ли ти тук на педераст? — попита Дуайър. — А това момиче според теб може ли да се омъжи за педераст?