— Схващам — отговори Томас. — Няма нужда от повече подробности.
Значи, той е направо отчаян — продължи Дженингс. — Може би му трябват пет хиляди гвинеи до следващия понеделник, иначе край на всичко. Ако в този момент си там и имаш пет хиляди гвинеи…
— Колко е една гвинея? — попита Дуайър.
— Пет хиляди гнинеи са петнадесет хиляди долара — каза Томас. — Нали така?
— Приблизително толкова — потвърди Дженингс. — А представи си, че се продава на търг някакъв военен кораб или търговски кораб, конфискуван от митническите власти за пренасяне на контрабандни стоки. Разбира се, такъв кораб ще има нужда от ремонт, но ако си сръчен и не си луд да плащаш на обирниците от тукашните корабостроителници — никога не се доверявай на французите от крайбрежието, особено на местните, ще ти свалят и кожата от гърба, — та ако си правиш точна сметка на всичко и си броиш всяка вечер парите, ако имаш късмет и намериш хора, които да ти дадат на кредит до края на сезона провизии, въжета й други принадлежности, можеш да излезеш в морето и да направиш пътуване срещу осем до десет хиляди лири.
— Осем-десет хиляди лири — каза Дуайър, — Може и да са осемдесет милиона долара, за нас е все едно.
— Затваряй си устата — каза Томас. — Има начини да се спечелят пари.
— Така ли? Какви са те? — попита Дуайър.
— Има начини. Аз веднъж спечелих пет хиляди долара за една вечер.
— Как? — зяпна Дуайър.
За първи път, откакто беше напуснал хотел „Егейски“, Томас проговаряше за миналото си и веднага съжали за това.
— Няма значение как — отговори той рязко и се обърна към Дженингс. — Ще ми направиш ли една услуга?
— Ще направя всичко, което е по силите ми — каза Дженингс. Стига да не е свързано с пари. — Той се засмя леко — нали беше собственик на яхта, извоювал си завидно положение на този свят, достоен възпитаник на английския кралски флот, преживял войната, измъкнал се от беднотията, любител на мастика, стар, опитен моряк, когото никой не може да измами.
— Ако чуеш за нещо — каза Томас, — за нещо хубаво, но евтино, обади ни се.
— С удоволствие ще го направя, янки — каза Дженингс. — Напиши си адреса.
Томас се поколеба. Единственият адрес, който можеше да посочи, беше на хотел „Егейски“; беше го съобщил единствено на майка си. Преди историята с Куейлс той я посещаваше редовно, когато беше сигурен, че няма да се срещне с Рудолф. Оттогава й пишеше писма от пристанищата, където спираше, изпращаше й картички с изгледи и представяше нещата в много по-добра светлина, отколкото в същност бяха. Когато се върна от първото си пътуване, намери в хотела цял куп писма от нея. Единственото, което го смущаваше, беше, че във всяко писмо тя настояваше да види внука си, а той не смееше да потърси Тереза и даже да види сина си. Единствено заради това го теглеше към Америка.
— Само адреса си напиши, момче — повтори Дженингс.
— Дай твоя адрес — каза Томас на Дуайър. Дуайър получаваше пощата си в управлението на Националния профсъюз на моряците на Ню Йорк. Него никой не го преследваше.
— Защо не се откажеш от тези мечти? — попита Дуайър.
— Прави каквото ти казвам.
Дуайър сви рамене, написа си адреса и даде листчето на Дженингс. Почеркът му беше равен и четлив. Тъкмо за корабен дневник. Ако има късмет, може и да стане трети помощник.
— Ще си държа и очите, и ушите отворени — обеща старият англичанин и сложи листчето в един стар, изтъркан кожен портфейл.
Томас плати сметката и двамата с Дуайър тръгнаха по кея да разглеждат както обикновено всички закотвени кораби. Вървяха бавно и мълчаливо. Томас усещаше, че Дуайър го поглежда от време на време притеснено.
— Колко пари имаш? — попита Томас, когато стигнаха до края на пристанището, където стояха вързани рибарските, лодки с техните карбидни лампи и просналите на тротоара мрежи, които съхнеха.
— Колко пари имам ли? — каза сприхаво Дуайър. — Имам по-малко от сто долара. Колкото да купя една милионна част от океански кораб.
— Нямам пред вид колко имаш в себе си, а изобщо. Нали все ми разправяш, че си пестиш парите. Дуайър.
— Слушай Томи, стига си фантазирал, никога няма…
— Питам те колко пари имаш в банката!
— Две хиляди и двеста долара — каза неохотно Дуайър. — Слушай Томи, стига си фантазирал, никога няма…
— Ние двамата — каза Томас, — ти и аз, ще имаме един ден собствена яхта. Тук. На това пристанище. Където времето е само за богати хора, както каза англичанинът. Ще осигурим по някакъв начин парите.