Горката мама, мислеше Рудолф, оглеждайки препълнената църква, как щеше да се радва, ако можеше да види колко хора са дошли да почетат паметта й.
Отец Макдонъл говори по-лошо и по-дълго, отколкото Рудолф предполагаше; Рудолф се опитваше да не слуша лъжите, които се изричаха над покрития с цветя ковчег. Дано само Гретхен не преживява много тежко погребението, спомняйки си за другия ковчег в крематориума в Калифорния. Погледна я, но лицето й не издаваше нищо.
Птиците пееха по дърветата в гробищата, радостни, че лятото е настъпило. При спускането на ковчега в гроба, съпроводено от риданията на дамите, с които майка им беше играла бридж, Рудолф, Гретхен и Томас застанаха един до друг; Гретхен държеше Били за ръка.
Бойлан ги настигна, когато наближаваха чакащите ги черни лимузини.
— Не искам да се натрапвам — каза той, когато те спряха. — Гретхен, Рудолф… искам само да изкажа моите съболезнования. Толкова млада жена.
За миг Рудолф се смути. Майка му винаги му се струваше много стара, тя беше много стара. Беше стара още на тридесет години, а много преди това беше започнала да умира. За първи път осъзна истинската й възраст. Петдесет и шест години. Почти колкото Бойлан. Нищо чудно, че Бойлан я смята за „толкова млада жена“.
— Благодаря, Теди — каза Рудолф и се ръкува с Бойлан, Бойлан съвсем не изглеждаше на човек, готов да влезе в гроба. Цветът на косата му беше все същият, лицето му беше загоряло и без бръчки, ходеше изправено, а обувките му лъщяха както винаги.
— Как си, Гретхен? — попита Бойлан. Хората, които вървяха зад тях, се спряха, защото не искаха да ги задминат на тясната чакълеста пътека между гробовете. Бойлан смяташе за нещо напълно естествено, че всички са длъжни да му дават път.
— Много добре, благодаря, Теди — отговори Гретхен.
— Това сигурно е синът ти — усмихна се Бойлан на Били, който го изгледа сериозно.
— Били, това е мистър Бойлан, един стар приятел — обясни Гретхен.
— Здравей, Били. — Бойлан стисна ръката на момчето. — Надявам се, че следващия път ще се видим при по-приятен случай.
Били не отговори нищо. Томас гледаше Бойлан с присвити очи; Рудолф си помисли, че зад спуснатите клепачи той иска да прикрие желанието си да се изсмее. Може би си спомняше нощта, когато е видял как Бойлан се разхожда гол из къщата на хълма и налива уиски на Гретхен, която го чака в спалнята на горния етаж. Ама че неподходящи за гробища мисли.
— Брат ми Томас — представи го Рудолф.
— О, да — каза Бойлан, но не подаде ръка на Томас, а се обърна към Рудолф. — Ако намериш време, Руди, въпреки голямата си заетост, обади ми се, за да вечеряме заедно някой път. Искам да призная, че ти беше прав в избора си на кариера, Доведи и Гретхен, ако е свободна. Моля те.
— Аз заминавам за Калифорния — каза Гретхен.
— Колко жалко. Е, повече няма да ви задържам. — Той леко се поклони и се отдръпна. Даже и с тъмния костюм елегантната му, скъпо поддържана фигура се открояваше ярко сред еднообразната процесия на жителите на малкото провинциално градче.
Докато крачеха към първата лимузина, от която Рудолф беше отстранил безмилостно отец Макдонъл, Гретхен осъзна, смаяна, колко много си приличат Рудолф и Бойлан — не по външност, разбира се, и дано не и по характер, но в поведението си, в начина на говорене, в жестовете, в избора на дрехи, в походката. Интересно дали Рудолф знае колко много дължи на този човек и дали ще му е приятно, ако му го каже.
Докато пътуваха към къщата на Рудолф, тя мислеше за Бойлан. Би трябвало да мисли за майка си — в този момент в слънчевото гробище, огласяно от веселите песни на птиците, заравят гроба й. Но тя мислеше за Бойлан. Не изпитваше нито любов, нито влечение към него, но не изпитваше и отвращение, омраза или желание за отмъщение. Сякаш бе извадила някаква стара играчка, някоя любима кукла, от стар сандък и я разглеждаше любопитно, опитвайки се да си припомни какви чувства е изпитвала към нея, но тъй като не можеше да си припомни, трябваше да я захвърли или да я даде на някое съседско дете. Първата й любов.