Взе си чашата и излезе от салона.
Рудолф приготви за Гретхен и за себе си по още едно мартини. Радваше се, че може да прави нещо с ръцете си. Брат му не беше лесен човек. Даже и след като излезе от стаята, атмосферата остана напрегната и неспокойна.
— Господи — наруши мълчанието Гретхен, — не е възможно у трима ни да има едни и същи гени.
— Кой от нас беше ненормалният в котилото? — каза Рудолф. — Ти, аз, той?
— Ние, Руди, ти и аз — отговори Гретхен.
— Майка ни беше такава. Баща ни беше такъв. — Рудолф сви рамене. — Знаехме защо са такива или поне си мислехме, че знаем, но това не променяше нещата. Аз се опитвам да не бъда такъв.
— Спаси те само това, че ти провървя — каза Гретхен.
— Аз работих много — защити се Рудолф.
— Колин също. Разликата обаче е, че ти никога няма да се блъснеш в някое дърво.
— Много съжалявам, Гретхен, че още не съм умрял. — По гласа му пролича, че е засегнат.
— Недей да тълкуваш грешно думите ми, моля те, Аз се радвам, че в нашето семейство има човек, който никога няма да се блъсне в някое дърво. Този човек положително не е Том. Знам, че не съм и аз, Аз може би съм най-лошата. Аз провалих цялото семейство. Ако не бях отишла един съботен следобед на шосето край Порт Филип, животът на всички ни щеше да бъде съвършено различен. Това беше ли ти известно?
— За какво говориш?
— За Теди Бойлан — отговори спокойно Гретхен. — Той ме качи тогава в колата си. Това, че днес съм такава, се дължи до голяма степен на него. Спала съм с разни мъже заради Теди Бойлан. Избягах в Ню Йорк заради Теди Бойлан. Срещнах Уили Абът заради Теди Бойлан и накрая го намразих, защото не беше по-различен от Теди Бойлан, а обикнах Колин, защото той беше пълна противоположност на Теди Бойлан. Онези критични статии, които пишех и които всички смятаха за толкова остроумни, бяха насочени срещу. Америка, защото тя създава хора като Теди Бойлан и им осигурява лек живот.
— Направо си се вманиачила… Ти си била провалила семейството. Защо не отидеш да ти побаят циганите, да си сложиш един амулет и да приключиш тази история?
— Нямам нужда от никакви цигани — продължи Гретхен. — Ако не бях срещнала Теди Бойлан и не бях отишла да спя с него, мислиш ли, че Том щеше да подпали онзи кръст в имението му? Мислиш ли, че ако Теди Бойлан не съществуваше, щяха да изгонят Том като престъпник от къщи? Мислиш ли, че днес той щеше да е такъв, ако беше останал да живее в Порт Филип със семейството си?
— Може би не — съгласи се Рудолф. — Но щеше да се случи нещо друго.
— Само че не се случи нища друго. Просто Теди Бойлан спеше със сестра му. А ти…
— Аз знам всичко за себе си — каза Рудолф.
— Така ли? Мислиш ли, че щеше да завършиш колежа без парите на Теди Бойлан? Мислиш ли, че щеше да се обличаш както сега или да се стремиш да преуспееш и да натрупаш пари по възможно най-бързия начин без Теди Бойлан? Мислиш ли, че ако не беше Теди Бойлан, някой друг щеше да се грижи за теб, да те води по концерти и художествени галерии, да ти угажда, докато учиш, да ти внуши тази надменност, тази самоувереност? — Гретхен допи чашата си.
— Добре — каза Рудолф, — Ще издигна паметник в негова чест.
— Може би трябва да го направиш. Сигурно можеш да си го позволиш, особено сега с парите на жена си.
— Това вече не е честно — отговори ядосано Рудолф. — Знаеш, че нямах никаква представа…
— Точно това исках да ти кажа — прекъсна го Гретхен. — Твоят успех превръща в нещо съвсем друго ужасните черти на семейство Джордах.
— А в какво се изразяват при теб ужасните черти на семейство Джордах?
Гретхен изведнъж се преобрази. Резкият й глас се смекчи, лицето й стана тъжно, нежно, то сякаш се подмлади.
— Когато живеех с Колин, аз бях различна — каза тя.
— Може би.
— Мисля, че никога вече няма да срещна друг Колин.
Рудолф се пресегна и докосна ръката й; незаглъхналата скръб на сестра му усмири гнева му.
— Сигурно няма да ми повярваш — каза той, — но аз мисля, че ще срещнеш такъв човек.
— Не — отговори тя.
— Какво смяташ да правиш? Да седиш така и цял живот да скърбиш?
— Не.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще продължа да уча.
— Да учиш? — попита Рудолф недоумяващо. — На твоята възраст?
— Във вечерния университет в Лос Анжелос — обясни Гретхен. — Така ще мога да си живея в къщи и да се грижа за Били, Ходих да проверя и ми казаха, че ще ме приемат.
— И какво ще учиш?
— Ще се смееш, като чуеш.
— Днес на нищо не се смея — каза Рудолф.
— Тази идея ми я даде бащата на един съученик на Били — обясни Гретхен. — Той е психиатър.