— О, господи! — възкликна Рудолф.
— Ето че и сега твоят късмет пак се проявява — каза Гретхен, — като чуеш думата „психиатър“, можеш да извикваш: „О, господи!“
— Извинявай.
— Той работи по съвместителство в една клиника. С терапевти, които не са завършили медицина, но са учили психотерапия, били са подлагани на психоанализа и са получили право да лекуват леки случаи. Занимават се с групова терапия — с нормални деца, които отказват да се научат да четат и да пишат или имат агресивни тенденции, с деца на разведени родители, които са се затворили в себе си, с момичета, станали фригидни поради религията си или някоя ранна сексуална травма и които се разделят със съпрузите си, с негърчета и мексиканчета, тръгнали на училище със закъснение, които не могат да догонят връстниците си и получават психическа травма от това…
— Значи — прекъсна я Рудолф, който слушаше нетърпеливо, — значи, като се въоръжиш с документа от Калифорнийския университет в Лос Анжелос, ще тръгнеш да оправяш сама негърския проблем, мексиканския проблем и религиозния проблем…
— Ще се опитам да разреша един проблем — каза Гретхен, — а може би два или сто проблема. И в същото време ще разреша собствения си проблем. Времето ми ще бъде ангажирано и ще върша нещо полезно.
— А не нещо безполезно като брат ти? — попита Рудолф обидено. — Това ли искаш да кажеш?
— Съвсем не — отговори Гретхен. — Ти си полезен по свой начин. Нека и аз бъда полезна по мой.
— Колко време ще продължи всичко това?
— Най-малко две години, за да получа диплома — отговори Гретхен. — След това трябва да завърша курса по психотерапия…
— Няма да успееш да завършиш — каза Рудолф — Ще си намериш мъж и ще…
— Може би — каза Гретхен. — Съмнявам се, на кой знае.
Марта влезе със зачервени очи и каза, че обедът е сервиран. Гретхен се качи в стаята да извика Били и Томас и когато тримата слязоха в столовата, цялото семейство седна да обядва; всички се държаха много учтиво и казваха: „Подай ми, моля те, горчицата“, „Благодаря“, „Не, засега това ми стига“.
След обяда се качиха на колата и заминаха за Ню Йорк, оставяйки мъртвата си майка.
Стигнаха в хотел „Алганкуин“ малко след седем часа. Гретхен и Били бяха отседнали там, защото в едностайния апартамент на Рудолф, където го чакаше Джийн, нямаше място. Рудолф покани Гретхен и Били да вечерят заедно с него и Джийн, но Гретхен каза, че точно този ден не е подходящ да се запознае с новата си снаха. Рудолф покани и Томас, но той, свит на предната седалка, отговори, че имал среща.
Когато Били слезе от колата, Томас също се из мъкна навън и прегърна Били през раменете.
— И аз имам син, Били — каза той. — Доста па малък от теб. Но ако стане като теб, аз ще се гордея с него.
За първи път от три дни насам Били се усмихна.
— Том — запита Гретхен, застанала пред входа ш хотела, — ще те видя ли някога пак?
— Разбира се — отговори Томас, — Аз знам адреса ти и ще ти се обадя.
Гретхен и синът й влязоха в хотела, следвани от носача с двата им куфара.
— Аз ще взема такси оттук, Руди — каза Томас. — Ти сигурно бързаш да се прибереш при жена си.
— Бих искал да пийна нещо. Нека да влезем в бара и… — предложи Рудолф.
— Благодаря. Нямам време — отговори Томас. — Трябва да вървя. — Той все се озърташе и оглеждаше движението по Шесто авеню.
— Том, трябва да поговоря с теб — настоя Рудолф.
— Мисля, че си казахме всичко — отговори Томас и се опита да спре едно такси, но се оказа, че работното време на шофьора е свършило, — Няма какво повече да говорим.
— Няма ли? — каза ядосано Рудолф. — Така ли мислиш? Ами ако ти кажа, че днес при затварянето на борсата си притежавал шестдесет хиляди долара, няма ли да мислиш другояче?
— Ти си бил голям шегаджия, Руди — каза Томас.
— Ела в бара. Не се шегувам. Томас последва Рудолф в бара. Келнерът им донесе уиски и Томас каза:
— Е, да чуем какво имаш да ми казваш.
— Онези проклети пет хиляди долара, които ми даде. Спомняш ли си? — попита Рудолф.
— Нечисти пари — каза Томас. — Разбира се, че си спомням.
— Ти ми каза да правя с тях каквото си поискам — продължи Рудолф. — Мисля, че мога да си спомня точно думите ти: „Хвърли ги. Изхарчи ги по жени. Подари ги на любимото си благотворително дружество…“
— Сигурно така съм казал — ухили се Томас.
— Аз поисках да ги вложа — каза Рудолф.
— Ти винаги си бил практичен. Още от дете — отговори Томас.
— Вложих парите на твое име, Том — продължи Рудолф, без да бърза. — В моята компания. Печалбата не е кой знае каква, но цялата съм я влагал в нови акции — четири пъти досега, и делът ти все нараства и нараства. Мога да ти кажа, че в този момент притежаваш шестдесет хиляди долара в акции.